Принцеса с часовников механизъм

вече нямах друг избор, освен да се махна. Останах, дори когато знаех, че

съм сгрешил.

— Вие сте Лайтууд. Останали сте, защото сте били верен на бащиното

си име. Това не е страхливост.

— Нима? Може ли верността да се смята за нещо похвално, когато е

отдадена погрешно?

Сесили отвори уста, а после отново я затвори. Впити в нея, очите на

Гейбриъл проблясваха на лунната светлина. Изглеждаше така, сякаш

отчаяно иска да чуе отговора й и тя се зачуди дали има с кого другиго да

говори. Не й беше трудно да разбере защо би му било трудно да сподели

угризенията и колебанията си с Гидеон — той й се струваше толкова

непоколебим, сякаш никога през живота си не бе поставял под съмнение

постъпките си и не би могъл да разбере онези, които го правеха.

— Мисля — отвърна девойката, подбирайки думите си много

внимателно, — че всяка добра подбуда би могла да бъде изкривена в нещо

зло. Вижте само Магистъра. Той прави онова, което прави, защото

ненавижда ловците на сенки, тласкан от лоялност към родителите си,

които са го обичали и са били убити. Не е невъзможно да бъде разбран. И

все пак, нищо не извинява резултата. Мисля, че когато правим избор

(защото всеки избор е отделен, независим от тези, които сме направили

преди), трябва да се вгледаме внимателно не само в мотивите си за този

избор, но и в резултата, който той ще има и дали от нашите решения няма

да пострадат добри хора.

Последва мълчание. А след това той заяви:

— Вие сте много мъдра, Сесили Херондейл.

— Не съжалявайте твърде много за изборите, които сте направили в

миналото, Гейбриъл — каза момичето. Даваше си сметка, че му говори на

малко име. — Просто се погрижите да вземате правилните решения за в

бъдеще. Винаги можем да се променим и да станем по-добри.

— Не мисля, че това е промяната, която баща ми би искал да види у

мен — рече младежът. — И въпреки всичко, все още ми е трудно да

отхвърля надеждата за неговото одобрение.

Сесили въздъхна.

— Можем да направим единствено най-доброто, на което сме

способни, Гейбриъл. Самата аз се опитах да бъда детето, което родителите

ми искаха да бъда — младата дама, която очакваха да стана. Тръгнах си, за

да върна Уил у дома, защото смятах, че така е правилно. Знаех, че ги боли,

задето той беше избрал друг път... правилния път за него, колкото и

странно да го откри. Това е неговият път. Не избирайте пътя, който баща

ви би избрал за вас. Нито пък брат ви. Бъдете ловец на сенки, само ако вие

го искате.

Когато отговори, Гейбриъл прозвуча като детенце:

— Как ще разбера дали правя верния избор?

Отвън се разнесе тропот на конски копита. Мълчаливите братя си

тръгваха. „ Джем“, помисли си Сесили с остра болка в сърцето. Брат й

винаги беше гледал на него като на своята пътеводна звезда — компас,

който неизменно го насочва в правилната посока. Тя никога досега не

беше смятала брат си за щастливец и изобщо не бе очаквала да си го

помисли точно днес и все пак... все пак беше точно така. Да имаш някого,

на когото винаги можеш да разчиташ по този начин, без непрекъснато да

се тревожиш, че поемаш по грешен път.

Колкото за себе си, толкова и за момчето до прозореца, Сесили

придаде твърдо звучене на гласа си:

— Може би, Гейбриъл Лайтууд, аз имам вяра във вас.

14

Парабатаи

Той жив е! Той не спи под тоя свод!

Той само буден е след дълъг сън!

А ние гоним призрака-Живот

и в унес луд се хвърляме навън

срещу незнаен и невидим враг.

Нас всеки ден, нас всеки час руши,

ний труп сме във огромен саркофаг;

злокобен страх сърцата ни души

и червеи оглозгват нашите души!*

Пърси Биш Шели, „Адонаис: елегия за смъртта на Джон Кийтс"

* Превод Цветан Стоянов. — Бел. прев.

Дворът на странноприемницата „Зеленият мъж" се беше превърнал в

същинско езеро от кал, когато Уил дръпна юздите на грохналия си кон и

се плъзна от широкия му гръб. Беше изтощен, схванат и натъртен от

седлото, а заради лошото състояние на пътищата и умората, която

сковаваше и него, и Балиос, през последните няколко часа се беше движил

с ужасно темпо. Вече се стъмваше и той с облекчение видя, че един от

прислужниците в конюшнята бърза към него с окаляни до коленете

ботуши и фенер, който хвърляше топла жълта светлина.

— Ама че мокра вечер, а, господине? — жизнерадостно каза момчето,

когато се приближи.

Приличаше на най-обикновено човешко момче, ала у него имаше

нещо пакостливо, някакъв намек за зло духче... понякога елфическата

кръв, предавала се през поколенията, можеше да намери израз в

обикновени хора и дори в ловци на сенки, в извивката на око или блясъка

на зеница. Разбира се, че момчето притежаваше Зрението. „Зеленият мъж"

беше добре известна междинна спирка за долноземците и Уил се бе

надявал да я достигне преди залез слънце. Беше му омръзнало да се

преструва пред мунданите, да прибягва до магически прах, да се крие.