Принцеса с часовников механизъм

Одеялото беше съшито от различни парчета плат, от онези, които несъмнено бяха излезли изпод ръката на някоя жена — навярно някога живяла в тази къща. Теса си пое дъх и потърси... потърси дълбоко в одеялото, опитвайки се да улови следа от владение, отпечатък от духа, който го бе създал и притежавал. Беше като да потопи ръката си в тъмна вода, мъчейки се да напипа някакъв предмет. След цяла вечност (или поне така й се стори], тя го откри — проблясване в мрака, плътността на нечия душа.

Съсредоточи се върху нея, обвивайки я около себе си като одеялото, което продължаваше да стиска. Сега промяната беше по-лесна, не така болезнена. Видя как пръстите й се извиват и се превръщат в разкривени от артрит ръце на възрастна жена. Старчески петна избиха по кожата й, тя се прегърби и роклята увисна върху съсухрената й фигура. Когато косата се спусна пред очите й, тя видя, че е бяла.

Стърженето отново се разнесе. Дълбоко в съзнанието на Теса отекна глас — свадлив, старчески глас, който искаше да знае кой е влязъл в къщата й. Тя се затътрузи към вратата, като се задъхваше, а сърцето й пърхаше в гърдите, и излезе в основната стая.

В първия миг не видя нищо. Очите й сълзяха, замъглени от старчески плаки; всичко беше размазано и далечно. А после нещо се надигна пред огъня и Теса с усилие потисна писъка си.

Беше автоматон, направен така, че да изглежда почти като човек. Имаше масивно тяло, облечено в тъмносив костюм, но ръцете, които стърчаха от маншетите, бяха тънки като клечки и завършваха с широки, заоблени ръце, а главата, която се подаваше над яката, беше гладка и приличаше на яйце. Върху лицето имаше две изпъкнали очи, ала никакви други черти.

— Кой си ти? — попита Теса с гласа на старата жена и размаха подобния на вилица инструмент, който беше вдигнала по-рано. — Какво търсиш в къщата ми, изчадие?

Видимо объркано, създанието издаде бръмчащ, щракащ звук. Миг по-късно входната врата се отвори и госпожа Блек прекрачи прага. Беше увита в тъмния си плащ, бялото й лице под качулката гореше.

— Какво става тук? Намери ли... — Тя не довърши, приковала поглед в старицата.

— Какво става ли? — настоя да узнае Теса с пронизителен, хленчещ глас. — Аз би трябвало да ви попитам това... да нахлувате в домовете на порядъчните хора... — Тя примига, за да стане ясно, че не вижда добре. — Разкарайте се оттук и вземете и приятеля си... — Замахна с предмета, който стискаше в ръка — „Копитна кука", отекна гласът на старата жена в ума й, „използва се за почистване на конски копита." — ... със себе си. Тук няма да намерите нищо, което си струва да бъде откраднато.

За миг си помисли, че е подействало. Госпожа Блек направи крачка напред, а лицето й бе съвършено безизразно.

— Да си видяла едно младо момиче наоколо? — попита тя. — Изискано облечено, с кестенява коса и сиви очи. С вид сякаш се е изгубило. Хората й я търсят и предлагат солидно възнаграждение.

— Страшно убедителна история, уж че търсите някакво изчезнало момиче. — Теса се опита да звучи възможно най-кисело, което не беше никак трудно. Имаше чувството, че старицата, чийто вид беше приела, си е била кисела по природа. — Казах, махайте се!

Автоматонът избръмча, а устните на магьосницата изведнъж се свиха, сякаш се опитваше да потисне смеха си.

— Разбирам — рече тя. — Може ли да отбележа, че носиш страшно красива огърлица, стара жено?

Ръката на Теса се вдигна към гърдите й, ала беше прекалено късно. Ангелът с часовников механизъм беше там, съвсем ясно видим и тиктакащ тихичко.

— Хвани я — отегчено нареди госпожа Блек и автоматонът тръгна напред, протегнал ръце към момичето.

Тя пусна одеялата и заотстъпва, размахала куката за копита. Успя да остави дълбока драскотина по предницата на автоматона, докато той посягаше и отблъскваше ръката й настрани. Куката издрънча на пода, а Теса извика от болка в същия миг, в който вратата се отвори рязко и цял куп автоматони нахлуха в стаята; ръцете им се домогваха до нея, механичните им пръсти се впиваха в плътта й. Знаейки, че е победена, знаейки, че това с нищо няма да й помогне, тя най-сетне си позволи да изпищи.

Уил се събуди от слънчевите лъчи, падащи върху лицето му. Примига и бавно отвори очи.

Синьо небе.

Обърна се и седна, протягайки схванатото си тяло. Намираше се на склона на един зелен хълм, съвсем близо до пътя между Шрусбъри и Уелшпул, макар и скрит от него. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен фермерски къщи, пръснати в далечината. Беше минал само покрай няколко малки селца по време на неистовата си нощна езда, отдалечавайки се от „Зеленият мъж”. Беше препускал, докато буквално се беше свлякъл от седлото на Балиос от умора и бе рухнал върху земята с разтърсващ удар. Наполовина вървейки, наполовина пълзейки, беше оставил също толкова изтощения си кон да го побутне настрани от пътя, в една плитка падинка, където се бе свил на кълбо и бе потънал в сън, без да обръща внимание на студения дъждец, който продължаваше да ръми.