Принцеса с часовников механизъм

Стаята беше студена. Огънят в камината отдавна беше догорял, а вятърът отвън виеше около ъглите на Института и разтърсваше стъклата на прозорците. Лампата на нощното шкафче мъждукаше едва -едва и Теса зъзнеше в стола до леглото, въпреки шала, увит около раменете й.

Джем спеше в леглото, отпуснал глава върху ръката си. Дишаше толкова, колкото да раздвижва почти незабележимо завивките, ала лицето му беше бледо като чаршафите.

Девойката се изправи, оставяйки шала да се свлече от раменете й. Беше по нощница, също като в нощта, в която се бяха запознали, когато бе нахлула в стаята му и го беше заварила да свири на цигулка до прозореца. „Уил”, беше попитал тогава, „ти ли си това?”.

Джем се раздвижи и промърмори, когато Теса се мушна в леглото до него и зави и двама им с одеялата. Обви ръце около неговите и ги задържа между дланите си. Преплете пръстите си в неговите и целуна хладната му буза, стопляйки кожата му с дъха си. Много бавно усети как той се размърда до нея, сякаш присъствието й го връщаше към живота.

Очите му се отвориха и потънаха в нейните. Бяха сини, мъчително сини, с онзи цвят, с който небето се сливаше с морето.

— Теса? — каза Уил и тя си даде сметка, че именно той е в ръцете й, че именно Уил умира, именно той поема последните си глътки въздух... а върху ризата му имаше кръв, точно над сърцето, бързо нарастващо алено петно...

Теса седна в леглото и си пое рязко дъх. В продължение на един дълъг миг се оглеждаше объркано наоколо. Малката тъмна стая, плесенясалото одеяло, увито около нея, влажните дрехи и израненото й тяло — всичко това й се струваше така чуждо. А после спомените се завърнаха в ума й като вълна, а с тях — и усещането, че й прилошава.

Институтът й липсваше до болка, по начин, по който никога не й беше липсвал дори домът й в Ню Йорк. Липсваше й властният, ала грижовен глас на Шарлот, изпълненото с разбиране докосване на Софи, размотаването на Хенри и разбира се — то беше по-силно от нея — липсваха й Джем и Уил. До смърт се боеше за Джем и за здравето му, но се страхуваше и за Уил. Битката в двора беше кървава, ожесточена. Всеки един от тях можеше да е бил ранен и дори убит. Какво означаваше сънят й, в който Джем се беше превърнал в своя парабатай. Годеникът й болен ли беше, опасност ли грозеше живота на Уил? Само не и някой от тях, молеше се тя безмълвно. Моля те, нека да умра аз, но не и някой от двамата да пострада.

Някакъв звук я откъсна от мислите й — внезапно сухо стържене, от което по гърба й плъзнаха тръпки. Тя се вцепени. Несъмнено беше просто драскането на някой клон по прозореца. Ала не... ето че звукът се разнесе отново. Стържещ, тътрещ се звук.

Теса скочи на крака само за миг, все още увита с одеялото. Ужас се надигна в нея като живо същество. Всички истории, които беше чувала за чудовища в тъмните гори, се блъскаха в ума й. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и видя източените автоматони на стъпалата пред Института, сенките им — дълги и гротескни, като човешки създания, които някой бе разтеглил в странни очертания.

Уви се още по-плътно в одеялото, стискайки конвулсивно плата. Автоматоните бяха дошли за нея там, в двора на Института. Ала те не бяха особено интелигентни — умееха да изпълняват простички заповеди, да различават някои точно определени хора, но не и да мислят самостоятелно. Те бяха машини, а машините можеха да бъдат заблудени.