Принцеса с часовников механизъм

По някое време между тогава и сега, слънцето беше изгряло, изсушавайки дрехите и косата му, макар че все още си беше мръсен, а ризата му — изпоцапана със засъхнала кал и кръв. Когато се изправи на крака, усети, че цялото тяло го боли. Предишната нощ не си беше направил труда да си нарисува нито една изцелителна руна. Беше влязъл в странноприемницата, навличайки кал след себе си, само за да си вземе нещата, след което се беше върнал в конюшнята, за да отвърже Балиос и да го изведе в нощта. Нараняванията, които беше понесъл в битката срещу глутницата на Улси, все още го боляха, както и натъртванията от падането от коня. Накуцвайки леко, той отиде при Балиос, който пощипваше трева до сянката на разлистен дъб. Порови в торбата си, извади едно стили и шепа сушени плодове, и докато похапваше, си начерта две руни — болкоуспокояваща и целителна.

Струваше му се, че от случилото се предишната нощ го делят светлинни години. Спомняше си битката с върколаците, трошенето на кости и вкуса на собствената си кръв, калта и дъжда. Помнеше болката на откъсването от Джем, макар че вече не я усещаше. Вместо нея, сега изпитваше празнина. Сякаш някаква огромна ръка се беше протегнала и бе изтръгнала от вътрешностите му всичко онова, което го правеше човек, превръщайки го в куха черупка на самия себе си.

Когато приключи със закуската, прибра стилито в торбата, свали съсипаната риза и си облече чиста. Докато го правеше, не можа да се сдържи да не погледне към парабатайската руна на гърдите си.

Вече не беше черна, а сребристобяла, като отдавна избледнял белег. Гласът на Джем отекна в съзнанието му, спокоен, сериозен и познат: „И се случило така, че... душата на Джонатан била свързана с душата на Давид. Джонатан го обичал, както обичал собствената си душа... После Джонатан и Давид сключили споразумение, защото той го обичал както собствената си душа. Били двама войници и душите им били свързани от Небето, и оттам нефилимът Джонатан взел идеята за парабатаите и закодирал церемонията в Закона".

В продължение на години този Знак и присъствието на Джем бяха единственото доказателство, че някой го обича, с което Уил разполагаше. Единственото, на което се осланяше, за да е сигурен, че самият той е действителен, че наистина съществува. Пръстите му проследиха очертанията на избледнялата руна. Беше си мислил, че ще я мрази, че ще ненавижда вида й на слънчевата светлина, но за негово учудване не бе станало така. Радваше се, че тя не бе изчезнала от кожата му сега. Знак, който говореше за загуба, си оставаше Знак, напомняне. Не може да изгубиш нещо, което никога не си имал.

Уил бръкна в торбата и извади ножа, който Джем му беше дал — тясно острие с изящна сребърна дръжка. Под сянката на дъба поряза дланта си и загледа как кръвта му напоява земята. След това коленичи и заби острието в поаленялата пръст. За миг се поколеба с ръка върху дръжката на оръжието.

— Джеймс Карстерс — каза на глас и преглътна с усилие. Винаги беше така — когато най-силно се нуждаеше от думи, те не идваха. Словата на библейската парабатайска клетва изникнаха в съзнанието му: „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде, и твоят Бог ще бъде мой Бог; гдето умреш ти, и аз ще умра и там ще се погреба; така дами направи Ангелът, да! и повече да ми притури, ако друго, освен смъртта ме разлъчи от теб”.*

* Цитат от Стария завет, Рут 1:16.

— Бел. прев.

Ала не. Това се изричаше, когато ви съединяваха, не когато ви разделяха. Давид и Джонатан също бяха разделени от смъртта. Разделени, но не и разединени.