Принцеса с часовников механизъм

Лицето му грейна в усмивка и той изненада и двамата, като я взе в прегръдките си и я целуна по устните. Младата жена улови лицето му в ръце, докато отвръщаше на ласката му... усещаше далечен вкус на чаени листа, устните му бяха меки, а целувката — неизразимо сладка. Софи се понесе в нея, в призмата на момента, чувствайки се в безопасност от целия свят.

Поне докато гласът на Бриджет не нахлу в нейното щастие, носейки се печално откъм кухнята:

В четвъртък ги венчаха,

а в петък те умряха.

Положиха ги в гроб един до друг,

о, обич моя,

положиха ги в гроб един до друг.

Откъсвайки се неохотно от Гидеон, девойката се изправи и изтупа роклята си.

— Моля да ме извините, господин Лайтууд... искам да кажа, Гидеон... но трябва да отида да убия готвачката. Ей сега се връщам.

* * *

— О! — ахна Сесили. — Това беше толкова романтично.

Гейбриъл свали ръка от вратата и й се усмихна. Когато се усмихваше, лицето му се променяше напълно: острите му линии омекваха, а вместо обичайния си цвят на лед, очите му придобиваха зелените багри на пролетни листа.

— Да не би да плачете, госпожице Херондейл?

Момичето примига с мокри ресници и изведнъж си даде сметка, че ръката й все още е в неговата... все още усещаше как пулсът тупти меко в китката му до нейната. Той се приведе към нея и Сесили усети утринната му миризма — на чай и сапун за бръснене...

Тя се дръпна рязко, измъквайки дланта си от неговата.

— Благодаря, че ми позволихте да слушам — каза. — Трябва... трябва да отида в библиотеката. Имам да свърша нещо преди утрешния ден.

Той се намръщи объркано.

— Сесили...

Ала момичето вече се отдалечаваше забързано по коридора, без да поглежда назад.

До: Едмънд и Линет Херондейл

Имението Рейвънскар

Западен Йоркшир

Скъпи мамо и татко,

Безброй пъти започвах това писмо, ала така и не го довършвах. В началото от чувство на вина. Знаех, че напускайки ви, бях постъпила като своенравна, непокорна дъщеря и не бях в състояние да се изправя срещу доказателството за своята простъпка, написано черно на бяло.

След това дойде носталгията. Толкова много ми липсвахте. Липсваха ми тучните зелени хълмове, издигащи се около имението, пиренът, нацъфтял в лилаво през лятото, и мама, която пее в градината. Тук беше студено, всичко бе черно, кафяво и сиво, потънало в задушаващи, гъсти мъгли. Струваше ми се, че ще умра от самота, но как бих могла да ви го кажа? В крайна сметка, сама си го бях избрала.

А после настъпи скръбта. Бях дошла тук с намерението да се върна у дома заедно с Уил, да го накарам да разбере какъв е дългът му и двамата да се приберем. Ала той си има свои собствени идеи за дълг, чест и обещанията, които е дал. А аз осъзнах, че не мога да накарам някого да се върне у дома, когато вече си е у дома. И не знаех как да ви го кажа.