Принцеса с часовников механизъм

Мое печално задължение е да ви съобщя, че макар да предоставих на консул Уейланд неопровержими доказателства, осигурени от един от моите ловци на сенки, че Мортмейн, най-голямата заплаха, грозяла нефилимите в наши дни, се намира в планината Кадер Идрис в Уелс... нашият почитаем консул необяснимо защо реши да пренебрегне тази информация. Самата аз смятам доказателството за местонахождението на нашия враг и възможността да го унищожим, която то ни дава, за извънредно важно.

С помощта на средство, предоставено ми от моя съпруг, прочутия изобретател Хенри Брануел, ловците на сенки, с които разполагам в Института в Лондон, незабавно ще се прехвърлят в Кадер Идрис, където сме готови да дадем живота си в опит да спрем Мортмейн. Дълбоко ме наскърбява това, че трябва да оставя Института незащитен, но ако консул Уейланд е в състояние да си даде труда да предприеме някакво действие, нека се чувства свободен да изпрати стражи, които да охраняват сградата. Наброяваме едва деветима, като трима от нас дори не са ловци на сенки, а храбри мундани, обучени в Института и изявили желание да се бият заедно с нас. Не бих могла да кажа, че храним големи надежди, но вярвам, че сме длъжни да опитаме.

Очевидно не мога да принудя никого от вас. Както консул Уейланд ми напомни, не съм в положение да командвам войските на ловците на сенки, но бих била искрено задължена на всеки, който споделя мнението ми, че трябва да се противопоставим на Мортмейн, незабавно и дойде в Института в Лондон утре по пладне, за да ни окаже съдействие.

Искрено ваша,

Шарлот Брануел, ръководител на Института в Лондон

Ала само затова

Ала само за това виня Смъртта, и гняв сърцето ми раздира: че два живота раздели така, че да не можем да се чуем.

Алфред, лорд Тенисън, „1п Метопат А.Н.Н.”

Теса стоеше на ръба на пропаст в местност, която не познаваше. Хълмовете около нея бяха зелени и стръмните им склонове се спускаха към синьото море. Морски птици кръжаха и грачеха над нея. Сива пътечка криволичеше като змия покрай ръба на върха и там, недалеч от нея, стоеше Уил.

Носеше черно бойно облекло, а върху него — черно палто за езда, изцапано с кал по ръба, сякаш дълго беше вървял. Нямаше нито ръкавици, нито шапка и морският вятър рошеше тъмната му коса. Той развяваше и нейните къдрици, носейки мирис на сол, вода и мокрите неща, които растат край морето — миризма, която й напомняше за пътуването й на борда на „Мейн”.

— Уил! — извика тя.