Принцеса с часовников механизъм

Имаше нещо така самотно в него, като Тристан, зареял поглед над водите на Ирландско море, в очакване на кораба, който щеше да му върне неговата Изолда. Той не се обърна при звука на гласа й, само вдигна ръце и палтото му се развя зад него като криле.

Страх скова сърцето й. Изолда се бе върнала при Тристан, ала твърде късно — той беше умрял от скръб.

— Уил! — повика го отново.

Той направи крачка напред... през ръба на стръмнината. Теса се втурна натам, но когато погледна долу, не видя нищо, освен сиво-синя вода и бяла пяна далеч под себе си. Всяко полюшване на прилива сякаш донасяше гласа му:„Събуди се, Теса. Събуди се”.

— Събуди се, госпожице Грей. Госпожице Грей!

Теса се надигна рязко. Беше заспала на стола пред камината в своя малък затвор; беше завита с грубо синьо одеяло, макар че не помнеше да го е взела отнякъде. Стаята беше обляна в светлината на факли, огънят в камината догаряше. Невъзможно бе да разбере ден ли е, или нощ.

Мортмейн стоеше до нея заедно с един от по-човекоподобните автоматони, които Теса беше виждала. Този дори беше облечен, за разлика от повечето от другите — с военна туника и панталони. От дрехите главата, която се подаваше над коравата яка, имаше още по-зловещ вид с гладката си повърхност и гол метален скалп. А очите му... Теса знаеше, че са направени от стъкло и кристал, ирисите им — алени на светлината от огъня, ала начинът, по който сякаш се впиваха в нея...

— Студено ти е — каза Магистърът.

Теса изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред нея.

— Топлината на гостоприемството ви оставя какво да се желае.

Мортмейн се усмихна с плътно стиснати устни.

— Много забавно. — Самият той носеше дебело астраганено палто над сив костюм. — Всъщност не те събудих просто така. Дойдох, защото исках да видиш какво успях да постигна благодарение на любезната ти помощ със спомените на баща ми. — И махна гордо към механичното създание до себе си.

— Още един автоматон? — попита Теса без особен интерес.

— Колко грубо от моя страна. — Мортмейн погледна към създанието. — Представи се.

Създанието отвори уста и Теса зърна месингов проблясък.

— Аз съм Армарос* — проговори то. — В продължение на милиард години се носех по ветровете на великите бездни между световете. Бих се с Джонатан, ловеца на сенки, насред равнините на Брослинд. Хиляда години след това прекарах, затворен в Пиксиса. А сега моят господар ме освободи и аз ще му служа.

* Според юдейската Книга на Енох — единайсетият от двайсетте предводители на двестате паднали ангела, наричани „Григори” — името му означава „прокълнатият”. — Бел. прев.

Теса се изправи и одеялото падна в краката й, ала тя не забеляза. Автоматонът я наблюдаваше. Очите му... очите му бяха пълни с мрачна интелигентност, разум, какъвто не бе притежавал никой автоматон, който бе виждала преди.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Тяло на автоматон, съживявано от духа на демон. Долноземците вече си имат свои начини да пленяват енергията на демони и да я използват. Самият аз ги използвам, за да задвижвам автоматоните, които си виждала преди. Ала Армарос и неговите братя са различни. Те са демони в обвивка на автоматони. Могат да мислят и да разсъждават логично, не е лесно да бъдат надхитрени. И е ужасно трудно да бъдат убити.

Армарос посегна надолу — Теса нямаше как да не забележи, че се движи плавно, без рязката насеченост, с която го правеха автоматоните, които бе виждала преди; той се движеше като човек — извади меча, който висеше на кръста му и го подаде на Мортмейн. Острието беше покрито с руните, с които девойката така бе свикнала през последните месеци, руните, които украсяваха всички оръжия на ловците на сенки. Руните, които ги превръщаха в оръжия на ловци на сенки. Руните, които бяха смъртоносни за демоните. За Армарос би трябвало да е почти невъзможно да погледне подобно острие, още по-малко пък — да го държи.

Стомахът на момичето се сви. Демонът подаде меча на Мортмейн, който го завъртя с умението на опитен воин, замахна и го заби в гърдите на Армарос.