Принцеса с часовников механизъм

Отново видя селцето с труповете по улиците и чу механичното съскане на демона с часовников механизъм: „През всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш”.

Ярост се разля във вените му като огън. Откъсна се от стената и се втурна в един тесен коридор, далеч от просторното помещение. Докато вървеше му се стори, че чува нещо зад себе си — някакво бръмчене, сякаш навиваха огромен часовник, ала когато се обърна, не видя нищо, освен гладките стени на пещерата и неподвижните сенки.

Тунелът, по който вървеше, постепенно се стесняваше, докато накрая Уил трябваше да се провира обърнат на една страна покрай издадена скала, пълна с кварцови жили. Ако се стеснеше още малко, той щеше да е принуден да се върне обратно в пещерата; тази мисъл го накара да продължи с удвоена енергия и той се плъзна напред, при което едва не падна, когато стените внезапно се отдръпнаха и коридорът се разшири.

Беше почти като преддверието в Института, само че стените бяха от гладък камък и по тях, закрепени в метални скоби, бяха закачени факли. До всяка факла имаше сводеста врата, също изработена от камък. Първите две бяха отворени, разкривайки празни стаи, тънещи в мрак.

Зад третата се намираше Теса.

Уил не я забеляза веднага щом прекрачи прага. Каменната врата се притвори зад него, но той установи, че вътре не е съвсем тъмно — догарящите пламъци в камината в другия край на стаята хвърляха блещукаща светлина. За негово учудване мястото беше обзаведено като стая в странноприемница — с легло, умивалник, черги по пода и дори завеси по стените, макар да закриваха гол камък, а не прозорци.

Пред огъня, свита на земята, лежеше слаба сянка. Ръката на Уил автоматично се вдигна към камата, втъкната в колана му... а после сянката се обърна, косата й се разпиля по рамото и той видя лицето й.

Теса.

Ръката му пусна дръжката на камата, а сърцето подскочи в гърдите му с невъзможна, болезнена сила. Видя как изражението й се променя — любопитство, изумление, неверие. Тя стана, полите й се разстлаха около нея, докато се изправяше, и протегна ръка.

—Уил?

Беше като завъртането на ключ в ключалката — сякаш освободен, той пристъпи напред. Никога не бе имало по-голямо разстояние от това, което го делеше от Теса в този момент. Стаята беше голяма — в този миг разстоянието между Лондон и Кадер Идрис му се струваше нищо, в сравнение с това от единия до другия й край. Усети някаква тръпка, сякаш някаква съпротива, докато я прекосяваше. Видя как Теса протяга ръка, устните й оформяха думи... а после тя беше в прегръдките му, и двамата — почти останали без дъх, толкова силно се бяха блъснали един в друг.

Тя се изправи на пръсти, обвила ръце около раменете му и шепнейки името му:

— Уил, Уил, Уил...

Той зарови лице в шията й, там, където гъстата й коса се навиваше в къдрици; миришеше на дим и теменужки. Притисна я още по-силно до себе си, а тя зарови пръсти в яката на тила му и двамата останаха така, вкопчени един в друг. В продължение на този едничък миг железният юмрук на скръбта, който го бе стиснал от смъртта на Джем насам, сякаш охлаби хватката си и той отново можеше да диша.

Помисли си за ада, в който се намираше, откакто беше напуснал Лондон — дните, прекарани в безспирна езда, безсънните нощи. Кръв и загуба, и болка, и битки. Всичко това, за да стигне дотук. При Теса.

— Уил — повтори тя и той сведе поглед към мокрото й от сълзи лице.

Върху едната й буза имаше синина — някой я беше ударил и сърцето

му се изпълни с ярост. Щеше да открие кой го е направил и да го убие. А ако беше Мортмейн, щеше да го убие едва след като изпепелеше до основи чудовищната му лаборатория, така че този луд да види унищожението на всичко, което беше създал...

— Уил... — Гласът на Теса го извади от мислите му. Звучеше като останала без дъх. — Уил, идиот такъв.

Романтичните му идеи увехнаха като попарени с вряла вода.

— Аз... какво?

— О, Уил! — Устните й потръпваха. Изглеждаше така, сякаш не може да реши дали да се разсмее, или да заплаче. — Помниш ли как веднъж ми каза, че красивият млад герой, който се опитва да ме спаси, никога не греши. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

— Първият път, когато те видях. Да.

— О, Уил. — Тя се отдръпна нежно от прегръдката му, прибирайки един кичур коса зад ухото си. Очите й не се откъсваха от неговите. — Не мога да си представя как си ме открил, колко трудно трябва да е било. Невероятно е. Но... наистина ли смяташ, че Мортмейн би ме оставил сама, неохранявана, в стая с отворена врата? — Тя се извърна и направи няколко крачки напред, а после се закова на място. — Ето — заяви и вдигна ръка с разперени широко пръсти. — Тук въздухът е солиден като стена. Това е затвор, Уил, и сега ти си в него заедно с мен.