Принцеса с часовников механизъм

Младият мъж се приближи и застана до нея, знаейки какво ще открие. Помнеше съпротивлението, което беше усетил, докато прекосяваше стаята. Въздухът се накъдри лекичко, когато го докосна с пръст, ала въпреки това беше корав като замръзнало езеро.

— Познавам това вещество. Понякога Клейвът използва негова разновидност. — Сви ръка в юмрук и я стовари върху плътния въздух, достатъчно силно, за да натърти костите си. — П//егп дмаеШуд* — изруга на уелски. — Толкова път изминах, за да стигна до теб, и дори това не можах да направя като хората. В мига, в който те видях, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да изтичам при теб. В името на Ангела, Теса...

* Дявол да го вземе! (уелски) — Бел. ред.

— Уил! — Тя го стисна за ръката. — Да не си посмял да се извиняваш. Не разбираш ли какво значи за мен това, че си тук? То е като чудо или манна небесна, защото се молех отново да видя лицата на онези, които обичам, преди да умра. — Говореше простичко и открито — едно от нещата, които Уил винаги бе харесвал у Теса, бе, че тя не се преструваше, не лицемерничеше, а казваше каквото мисли, без да украсява истината. — Когато бях в Къщата на мрака, нямаше никой, който да държи на мен достатъчно, за да тръгне да ме търси. Ти ме намери случайно. Ала сега...

— Сега обрекох и двама ни на една и съща съдба — дрезгаво каза той и като извади една кама от колана си, я заби в невидимата стена пред себе си. Покритото с руни сребърно острие се строши и младият мъж захвърли дръжката настрани, изругавайки тихичко.

Девойката сложи нежно ръка на рамото му.

— Не сме обречени, Уил. Без съмнение не си дошъл сам. Хенри, Джем — все някой ще ни открие. От другата страна на стената може да бъдем освободени. Виждала съм Мортмейн да го прави и...

Уил и сам не знаеше какво се случи тогава. Изражението му трябва да се бе променило при споменаването на Джем, защото видя как част от кръвта се отцеди от лицето на момичето. Ръката й го стисна по-силно.

— Теса — каза младежът, — аз съм сам.

Думата „сам” излезе накъсано, сякаш горчеше на езика му и той се мъчеше да говори през нея.

— Джем?

Беше повече от въпрос, ала Уил не каза нищо. Гласът сякаш го бе напуснал. Беше възнамерявал да я отведе от това място, преди да й каже за годеника й. Бе си представял как й съобщава, едва когато са в безопасност, някъде, където щеше да има времето и мястото да я утеши. Сега си даваше сметка, че е бил истински глупак, за да си го помисли, да си повярва, че загубата няма да бъде изписана върху лицето му. И последните остатъци от кръвта се отдръпнаха от кожата й. Сякаш гледаше как пламъче потрепва и угасва.

— Не — прошепна тя.

— Теса...

Девойката направи крачка назад, клатейки глава.

— Не, не е възможно. Щях да разбера... не може да е възможно.

Уил протегна ръка към нея.

— Тес...

Мощни тръпки бяха започнали да разтърсват тялото й.

— Не — повтори тя. — Не, не го казвай. Ако не го кажеш, то няма да е вярно. Не може да е вярно. Не е честно.

— Съжалявам — прошепна той.

Лицето й се сгърчи, нещо се прекърши, като бент, поддал под твърде силен напор. Тя се свлече на колене и обви ръце около тялото си. Държеше се здраво, сякаш се боеше да не се разпадне на късчета. Уил усети как го връхлита нова вълна от безпомощната агония, която беше почувствал в двора на „Зеленият мъж”. Какво бе сторил? Беше дошъл, за да я спаси, ала вместо това бе успял единствено да й причини болка. Сякаш наистина беше прокълнат... способен да носи единствено страдание на онези, които обичаше.

— Съжалявам — повтори, влагайки цялото си сърце в думите си. — Съжалявам. Бих умрял вместо него, стига да можех.

Теса вдигна глава. Уил се приготви да посрещне укора в очите й, ала там нямаше такъв. Вместо това тя протегна безмълвно ръка към него. Учуден, Уил я улови и се остави да го притегли надолу, докато коленичи на пода срещу нея.

Очертана в златно от светлината на огъня, косата й обрамчваше мокрото й от сълзи лице.

— Аз също — рече тя. — О, Уил, аз съм виновна за всичко. Той захвърли живота си заради мен. Ако беше вземал лекарството по -пестеливо... ако си беше позволил да почива, да се лекува, вместо да се преструва, че е здрав заради мен...

— Не! — Младият мъж я улови за раменете и я обърна към себе си. — Вината не е твоя. Никой не би си го помислил...

Теса поклати глава.

— Как изобщо можеш да ме търпиш до себе си? — отчаяно каза тя. — Аз ти отнех твоя парабатай. А сега и двамата ще умрем тук. Заради мен.

— Теса... — прошепна слисано Уил. Не помнеше откога не бе попадал в подобно положение, кога за последен път бе трябвало да утешава някой, чието сърце бе съкрушено, и наистина бе могъл да го стори, вместо да бъде принуден да се извърне настрани. Чувстваше се несръчен, както когато беше дете и изпускаше ножовете, преди Джем да го научи как да ги използва. Младежът се прокашля. — Теса, ела.