Принцеса с часовников механизъм

Привлече я към себе си, като в същото време седна на пода, така че тя се озова притисната до него, облегнала глава на рамото му, докато той прокарваше пръсти през косата й. Усещаше как тялото й се тресе, но девойката не се отдръпна. Вместо това се вкопчи в него, сякаш черпеше утеха от присъствието му.

За секунда Уил се замисли колко топло бе тялото й в прегръдките му и как му въздействаше дъха й върху кожата му, ала само след миг тръсна глава да прогони неуместните си мисли и се престори, че не са го спохождали.

Мъката на Теса, също като буря, бавно започна да стихва с отминаването на часовете. Тя рида и Уил я държа в обятията си, без да я пуска, освен веднъж, когато му се наложи да стане, за да накладе огъня. Върна се бързо и отново седна до нея. И двамата бяха облегнали гърбове на невидимата стена. Тя докосна мястото на рамото му, където платът беше подгизнал от сълзите й.

— Съжалявам. — И сама не можеше да преброи колко пъти му го бе повторила през последните няколко часа, докато си разказваха един на друг какво им се бе случило след раздялата им в Института. Той й бе описал сбогуването си с Джем и Сесили, как беше препускал през страната, мига, в който бе осъзнал, че Джем си е отишъл... Тя, на свой ред, му бе разказала какво бе поискал Мортмейн от нея, как се бе превъплътила в неговия баща, давайки му последното късче от мозайката, което щеше да превърне армията му от автоматони в неудържима сила.

— Няма за какво да се извиняваш, Теса — увери я Уил сега. Гледаше към огъня — единствената светлина в стаята — който обагряше в златисти и черни отблясъци лицето му. Сенките под очите му бяха виолетови, извивките на скулите му и ключиците му — ярко очертани. — Ти си страдала не по-малко от мен. Да видиш как унищожават онова село...

— И двамата сме били там по едно и също време — с почуда каза тя. — Само ако знаех, че си наблизо...

— Ако аз знаех, че ти си наблизо, щях да пришпоря Балиос право към възвишението, където си била.

— И щеше да бъдеш убит от създанията на Мортмейн. По-добре, че не си знаел. — Теса проследи погледа му към огъня. — Нали в крайна сметка ме намери. Само това има значение.

— Разбира се, че те намерих. Обещах на Джем, че ще го сторя. Някои обещания не могат да бъдат нарушени.

Девойката, която се бе сгушила в него, усети как си поема дъх с усилие; ръцете му, които я прегръщаха, трепереха почти незабележимо. Някак смътно тя си даваше сметка, че не би трябвало да допусне да я прегръща така някой, който не й е брат или годеник... ала брат й и годеникът й бяха мъртви, а утре Мортмейн щеше да ги открие и да накаже и двамата. На фона на всичко това Теса усети, че не я е грижа за благоприличието.

— Какъв беше смисълът от цялата тази болка? — попита тя. — Толкова го обичах, а дори не бях там, когато е издъхнал.

Уил я помилва по гърба — бърза, лека ласка, сякаш се боеше, че може да се отдръпне от него.

— Нито пък аз. Аз бях в двора на една странноприемница, между Лондон и Уелс, когато почувствах как връзката между нас се скъсва. Сякаш огромна ножица сряза сърцето ми на две.

— Уил... — поде Теса. Болката му беше толкова осезаема, че се смесваше с нейната в една обща, раздираща скръб, някак по-лека от това, че беше споделена, макар да бе трудно да се каже кой кого утешаваше. — Ти винаги си бил половината от неговото сърце.

— Аз бях този, който го помоли да ми стане парабатай. Той се дърпаше. Искаше да разбера, че ще се свържа в доживотна връзка с човек, комуто не оставаше много живот. Ала аз исках отчаяно някакво доказателство, че не съм сам, начин да му покажа колко много му дължа. И в крайна сметка отстъпи мило пред онова, за което го молех. Както винаги.

— Недей — каза Теса. — Джем не беше мъченик. Да бъде твой парабатай не беше изтезание за него. Ти му беше като брат... повече от брат, защото сам го беше избрал. Когато говореше за теб, винаги го правеше с обич и лоялност, без помен от съмнение.

— Скарах му се — продължи Уил. — Когато открих, че е вземал повече уин фен, отколкото би трябвало. Обвиних го, че захвърля живота си. А той ми отговори: „Мога да избера да бъда за нея колкото се може повече, да горя за нея толкова ярко, колкото аз реша”.

Девойката издаде задавен звук.

— Изборът беше негов, Теса. Не беше нещо, което ти си му наложила. Никога не е бил по-щастлив, отколкото с теб. — Уил не гледаше към нея, а към огъня. — Каквото и да съм ти казвал някога, независимо от всичко, съм щастлив за времето, което споделихте заедно. Ти също би трябвало да си.

— Не изглеждаш щастлив.

Уил все така не откъсваше очи от огъня. Черната му коса, влажна, когато се бе появил в стаята, бе изсъхнала, оформяйки къдрици на слепоочията и челото му.