Принцеса с часовников механизъм

Той снижи глава бавно, много бавно, докато устните им се допряха едва-едва. Тя изви гръб като дъга от копнеж, ала Уил се отдръпна и погали бузата й... сега устните му докосваха едва крайчеца на нейните, а после се плъзнаха по линията на челюстта й и надолу по гърлото, изпращайки искри от неочаквано удоволствие по тялото й. Теса винаги бе мислила за ръцете, дланите, шията, лицето си, като за нещо отделно... никога не й бе хрумвало, че кожата й е една деликатна обвивка на всичко това и че би могла да усети целувка, положена върху врата й, чак до пръстите на краката си.

— Уил... — Ръцете й подръпнаха ризата му. Копчетата се скъсаха и главата му се измъкна от плата. С разрешената си черна коса, той досущ приличаше на Хийтклиф от „Брулени хълмове”. Неговите ръце не бяха така уверени с роклята й, но много скоро и тя бе свалена и захвърлена настрани, оставяйки девойката по долна риза и корсет. Тя се скова при мисълта да бъде толкова гола пред някой друг, освен Софи, а Уил погледна корсета й с почти обезумял поглед, изпълнен с желание.

— Как... — каза той. — Сваля ли се?

Теса не можа да се сдържи и се изкиска.

— Затяга се с връзки — прошепна тя. — На гърба.

Улови ръцете му и ги постави на точното място. По тялото й пробяга тръпка — не от студ, а от интимността на този жест. Уил я притегли нежно към себе си и отново прокара пътечка от целувки по шията й, спускайки се към рамото й, там, където то не бе скрито от долната риза. Дъхът му стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също толкова тежко, колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите му. Целуна бледите белези, които Знаците бяха оставили върху кожата му, увивайки се около него, докато не се превърнаха в гореща плетеница от крайници, а тя поглъщаше стоновете, с които бяха примесени целувките му.

— Теса... — прошепна той, — Тес... ако искаш да спра...

Тя поклати глава безмълвно. Пламъците в огнището бяха почти угаснали. Притиснат до нея, Уил беше изтъкан от ъгли и сенки, кожата му — едновременно мека и корава до нейната. Не.

— Искаш го? — Гласът му беше хриплив.

— Да — отвърна тя. — А ти?

Пръстът му проследи очертанията на устните й.

— За това бих отишъл в Ада. За това бих се отказал от всичко.

Теса усети, че очите й парят и в тях напират сълзи. Тя примига с мокри ресници.

— Уил...

— Гп ду даги дг ат ЪукН — каза той. — Обичам те. Завинаги.

А после покри тялото й със своето.

Късно през нощта или пък рано сутринта, Теса се събуди. Огънят беше догорял напълно, ала стаята беше осветена от странната факла, която сякаш се запалваше и угасваше без някаква видима причина.

Тя се отдръпна лекичко назад и се облегна на лакът. Уил спеше до нея, потънал в непробудния сън на онзи, който е изтощен до краен предел. Въпреки това изглеждаше умиротворен... повече, отколкото тя го бе виждала преди. Дишането му беше равномерно, ресниците му потрепваха лекичко.

Беше заспала, положила глава върху ръката му, и ангелът с часовников механизъм, който все още беше около врата й, почиваше върху рамото му, съвсем мъничко вляво от ключицата. Когато се отдръпна, Теса с изненада видя, че там, където беше лежал върху кожата на Уил, ангелът бе оставил следа, не по-голяма от един шилинг, с формата на бяла звезда.

20

Адските устройства

Като автоматони, задвижвани от жици, тънки скелети се плъзгаха, уловени в бавен кадрил, а после се хванаха за ръце и подеха великолепна сарабанда*, а смехът им отекваше, тънък и пронизителен.

Оскар Уайлд, “Къщата на блудницата”

* Старинен испански бавен танц. — Бел. ред.

— Толкова е красиво! — ахна Хенри.

Ловците на сенки от Института в Лондон — заедно с Магнус Бейн — бяха оформили нещо като полукръг в криптата и се взираха в една от голите каменни стени... или по-точно — в нещо, което се беше появило върху една от голите каменни стени.

То беше греещ портал, висок около три метра и широк около метър и половина. Не беше издялан в камъка, а по-скоро беше изтъкан от светещи руни, които се преплитаха една в друга като пълзящи растения. Не бяха от Сивата книга — в това Гейбриъл беше сигурен, защото щеше да ги разпознае. Не, това бяха руни, които не бе виждал никога преди. Изглеждаха някак различни, сякаш бяха на друг език, ала всяка от тях беше красива по свой специфичен начин и нашепваше песен за пътуване и разстояния, за завихрено черно пространство и разстоянието между световете.

Грееха със зелена светлина в мрака, бледи и киселинни. В техните очертания стената не се виждаше... имаше единствено непрогледен мрак, като онзи, който тегне в дълбоки бездни.

— Наистина е невероятно — каза Магнус.