Принцеса с часовников механизъм

— Казах ти онова, което вярвах — рече, обърнат към прозореца, и докато гледаше профила му, Теса забеляза, че лицето му вече не бе така болезнено слабо както преди. Скулите му не бяха толкова изпъкнали, нито вдлъбнатините на слепоочията му — толкова тъмни. — И наистина беше така. Уин фенът в кръвта ми не позволяваше руните на Братството да бъдат поставени върху мен. — Теса видя как гърдите му се повдигат и спускат под одеждите с цвят на пергамент и това почти я сепна — нуждата да дишаш й се струваше толкова човешка. — Всички опити, правени някога, да спра постепенно уин фена, едва не ме убиха. Когато престанах да го вземам, защото не ми беше останала и прашинка, почувствах как тялото ми започва да се разпада, отвътре навън. И си помислих, че вече нямам нищо за губене. — Интензивността в гласа на Джем го сгряваше... нима имаше човещина в тона му, пукнатина в бронята на Братството? — Помолих Шарлот да повика Мълчаливите братя и да поиска да ми сложат руните си в последния възможен миг — мига, в който животът напускаше тялото ми. Знаех, че руните можеха да направят така, че да умра в агония. Ала това беше единственият шанс.

— Каза, че не искаш да бъдеш Мълчалив брат. Че не искаш да живееш вечно...

Джем беше направил няколко крачки и сега стоеше до тоалетката й. Посегна и взе нещо метално и проблясващо от една плитка кутийка за бижута — ангелът й с часовников механизъм, осъзна с учудване Теса.

— Вече не тиктака. — Тонът му беше далечен, гладък и хладен като камък, и младата жена не можеше да го разгадае.

— Сърцето му го няма. Когато се преобразих в ангела, аз го освободих от механичния му затвор. Той вече не живее вътре. Не ме защитава повече.

Пръстите на Джем се сключиха около ангела и крилата се забиха в дланта му.

— Трябва да ти кажа — рече той. — Когато чух за искането на Шарлот да дойда тук, то беше в разрез с моите желания.

— Не искаше да ме видиш?

— Не. Не исках да ме гледаш по начина, по който го правиш сега.

— Джем... — Теса преглътна и усети върху езика си горчилката на отварата, която той й беше дал да пие. Вихрушка от спомени, мракът под Кадер Идрис, селцето, обгърнато от пламъци, ръцете на Уил около нея... Уил. Ала тя бе вярвала, че Джем е мъртъв. — Джем — повтори отново, — когато те видях жив там, под Кадер Идрис, помислих, че е сън или лъжа. Мислех, че си умрял. Това беше най-страшният миг в живота ми. Повярвай ми, моля те, повярвай ми, че душата ми ликува отново да те види, а си мислех, че никога вече няма да те зърна. Просто...

Джем пусна металния ангел и тя видя кръвта по линиите на дланта му, там, където връхчетата на крилата го бяха порязали през руните.

— Аз съм нещо странно за теб. Не съм човек.

— За мен ти винаги ще бъдеш човек — прошепна Теса. — Но сега не мога да видя в теб моя Джем.

Той затвори очи. Девойката бе свикнала под тях да има тъмни сенки, но и те бяха изчезнали.

— Нямах избор. Теб те нямаше и вместо мен, Уил тръгна да те търси. Не се боях от смъртта, но се страхувах да ви изоставя. И това бе единственият ми изход. Да живея, да се изправя и да се бия.

В гласа му се беше прокраднал мъничко цвят — под хладната откъснатост на Мълчаливите братя, у него все още имаше страст.

— Давах си сметка какво ще изгубя — продължи той. — Някога ти разбра музиката ми. А сега ме гледаш така, сякаш изобщо не ме познаваш. Сякаш никога не си ме обичала.

Теса отметна завивката и стана. Което беше грешка. Начаса й се зави свят и коленете й се подкосиха. Вдигна ръка, за да се залови за една от колоните на леглото и вместо това установи, че стиска пергаментовите одежди на Джем. Той се бе втурнал към нея с изящната безшумна стъпка на Братята, която бе като виещ се дим, и сега ръцете му бяха около нея и я подкрепяха.

Тя се вкамени в прегръдките му. Беше близо, толкова близо, че би трябвало да почувства топлината на тялото му, но не беше така. Обичайната му миризма на пушек и горена захар я нямаше. Долавяше се единствено лек полъх на нещо сухо и студено като стар камък, или пък хартия. Усещаше приглушеното биене на сърцето му, виждаше пулса на шията му. Гледаше го с широко отворени очи, опитвайки се да запомни очертанията на лицето му, белезите върху скулите му, коприната на ресниците му, извивката на устата му.

— Теса... — Думата прозвуча като стон, сякаш го беше ударила. По бузите му се появи едва забележим намек за цвят, кръв под сняг. — О, господи — каза Джем и зарови лице в шията й. Бузата му докосваше косата й, дланите му бяха на гърба й, притискайки я към него.

Младата жена почувства, че той трепери.

За миг едва не се олюля от опияняващото облекчение да го усеща под ръцете си. Навярно човек наистина не можеше да повярва в нещо, преди да го е докоснал. И ето че Джем, когото тя бе смятала за мъртъв, сега я държеше в обятията си, дишаше, живееше.

— Допирът ти си е същият — каза тя. — И все пак, изглеждаш толкова различен. Ти си различен.