Принцеса с часовников механизъм

Тримата влязоха в Института. Сирил се беше показал от конюшнята и се занимаваше със запотените Балиос и Ксантос. Софи си пое дълбоко дъх и пусна пердето. Шарлот може би щеше да се нуждае от нея, за да й помогне за Джем. Ако можеше да стори каквото и да било... Откъсна се от прозореца, излезе в коридора и забърза по тясното стълбище за прислугата.

В коридора на долния етаж се натъкна на Теса с пребледняло, измъчено лице, да се колебае пред вратата на Джем.

През полуотворената врата се виждаше, че той е приседнал на леглото, а Шарлот се бе привела над него. Скръстил ръце, Уил стоеше до камината и от цялото му тяло се излъчваше напрежение. Теса вдигна глава и при вида на Софи лицето й възвърна мъничко от цвета си.

— Софи — проплака тя тихо. — Софи, Джем не е добре. Той получи... нов пристъп на болестта си.

— Всичко ще бъде наред, госпожице Теса. Виждала съм го много зле и винаги му минава като на кученце.

Теса затвори очи, под които имаше сивкави сенки. Нямаше нужда да изрича онова, което и двете си мислеха — че един ден Джем ще получи пристъп, от който няма да се съвземе.

— Би трябвало да отида да донеса гореща вода — обади се Софи, — и кърпи...

— Аз би трябвало да ги донеса — рече Теса — и щях да го направя, но Шарлот каза да съм сваляла тази рокля, защото демонската кръв била опасна, ако остане твърде дълго върху кожата. Изпрати Бриджет за кърпи и компреси, а брат Енох ще пристигне всеки момент. Пък и Джем настоява...

— Достатъчно — твърдо заяви Софи. — С нищо няма да му помогнете, ако допуснете и вие да се разболеете. Да се погрижим за роклята ви. И то бързичко.

Теса повдигна клепачи.

— Скъпата, разумна Софи. Естествено, че си права. — Тя тръгна към стаята си, но на прага спря и се обърна към девойката. Големите й сиви очи обходиха лицето на другото момиче, а после тя кимна на себе си, сякаш догадката й се беше оправдала. — Той е добре. Изобщо не пострада.

— Господарят Джем?

Теса поклати глава.

— Гидеон Лайтууд.

Софи се изчерви.

Гейбриъл не беше съвсем сигурен защо се намира в гостната на Института, освен дето Гидеон му беше казал да дойде тук и да чака, а дори след всичко случило се, той все още бе свикнал да се подчинява на брат си. Остана учуден от това колко простичко беше обзаведена стаята, съвсем различна от великолепните гостни в къщите на семейство Лайтууд в Пимлико и Чезуик. Стените бяха облепени с избелели тапети на рози, по писалището имаше мастилени петна и резки, оставени от писци и ножове за отваряне на писма, решетката пред огнището беше почерняла от сажди. Над камината висеше огледало в позлатена рамка, по което имаше петна от вода.

Гейбриъл погледна отражението си. Бойното му облекло беше разкъсано на врата, а върху челюстта му имаше червено петно — дълга драскотина, която вече зарастваше. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв...

„Твоята собствена или тази на баща ти?"

Гейбриъл побърза да заглуши тази мисъл. Замисли се колко странно бе, че именно той приличаше на майка им, Барбара. Тя беше висока и слаба, с къдрава кестенява коса и очи, които в спомените му имаха най-наситения зелен цвят — като тревата, спускаща се към реката зад къщата. Гидеон приличаше на баща им — широкоплещест и набит, с по-скоро сиви, отколкото зелени очи. Което си беше такава ирония, при положение че именно Гейбриъл беше наследил характера на баща им — също като него, и той беше твърдоглав, лесно избухваше и трудно прощаваше. Гидеон и Барбара бяха по-скоро миротворци, спокойни и трезви, непоклатими в своите вярвания. И двамата много повече приличаха на...

В този миг Шарлот Брануел влезе през отворената врата. Беше облечена в широка рокля, блестящите й очи бяха като на малка птичка. Както всеки път, когато я видеше, Гейбриъл и сега беше поразен от това колко бе дребна и как той се извисяваше над нея. Как изобщо му беше хрумнало на консул Уейланд да даде на това миниатюрно създание контрола над Института и над лондонските ловци на сенки?

— Гейбриъл — тя наклони глава на една страна, — брат ти каза, че не си ранен.

— Нищо ми няма — кратко потвърди той и начаса си даде сметка, че думите му са прозвучали грубо. Не беше имал точно това намерение. В продължение на години баща му беше набивал в главата му каква глупачка била Шарлот, колко безполезна и податлива на чуждо влияние и макар да знаеше, че брат му не е на същото мнение (дотам, че бе оставил семейството си и бе дошъл да живее тук), това бе урок, който му беше трудно да забрави. — Мислех, че ще си при Карстерс.

— Брат Енох пристигна заедно с още един Мълчалив брат и ни накараха да излезем от стаята му. Уил крачи пред нея като пантера в клетка. Горкото момче. — Шарлот го погледна за секунда, преди да отиде до камината. В погледа й личеше пронизваща интелигентност, скрита мигновено от спуснатите й клепачи. — Но достатъчно сме говорили за това. Разбирам, че сестра ти е била откарана в дома на семейство Блекторн в Кенсингтън. Има ли някой, на когото би искал да изпратя съобщение от твое име?

— Съобщение?

Шарлот спря пред камината, сключила ръце зад гърба си.