Принцеса с часовников механизъм

2№ут. Някога Джем й бе казал, че означавало „разбиращ музиката”, но се използвало, за да опише и връзка, по-силна от обикновено приятелство. Джем свиреше и в музиката му се съдържаха годините от живота на Уил, така както ги беше видял. Свиреше за две малки момчета в една тренировъчна зала, които се учеха как да хвърлят ножове, а после за ритуала за парабатай — за огъня и клетвите, и изгарящите руни. Свиреше за двама млади мъже, които тичаха из улиците на Лондон, а после спряха и като се подпряха на една стена, избухнаха в смях. Свири за деня в библиотеката, когато той и Уил се бяха шегували с Теса за патиците, свири и за влака до Йоркшир, когато Джем бе казал, че парабатаите се обичали така, както обичали собствената си душа. Свири за тази любов и за любовта им към Теса и нейната — към тях, свири и за Уил, който казваше: „В твоите очи откривах благословия”. Свири за твърде редките случаи, в които ги беше виждал, след като се присъедини към Братята — кратките срещи в Института; онзи път, когато Уил беше ухапан от демон шакс и едва не бе умрял, и той бе дошъл от Града на тишината и бе прекарал цялата нощ до него, рискувайки да бъде разкрит и наказан. Свири за раждането на първия им син и за защитната церемония, състояла се в Града на тишината. Уил бе отказал да приеме тя да бъде извършена от друг, освен Джем. Свири и за това как бе закрил лицето си с ръце и се бе извърнал, когато бе научил, че името на детето е Джеймс.

Свири за любов и загуба, и години на мълчание, неизказани думи и неизречени клетви, и разстоянието между неговото сърце и техните. Най-сетне свърши и прибра цигулката в калъфа й. Очите на Уил бяха затворени, ала тези на Теса бяха пълни със сълзи. Джем остави лъка и се приближи до леглото, отмятайки качулката си, така че тя видя затворените му очи и белязаното лице. А после бе приседнал на леглото до тях, уловил ръката на Уил, онази, която Теса не държеше, и гласът му се бе разнесъл в умовете на двамата.

— Вземам ръката ти, братко, за да си отидеш в мир.

Уил бе отворил сините си очи, които не бяха изгубили цвета си през годините, погледнал бе към Джем, а после към Теса, усмихнал се бе и бе издъхнал, с глава върху рамото на съпругата си и ръка в тази на верния си приятел.

Болката от спомена за смъртта му никога не я бе напуснала. След като той си отиде, Теса бе избягала. Децата й бяха пораснали, самите те бяха станали родители; казваше си, че не се нуждаят от нея и потулваше дълбоко в ума си мисълта, която я преследваше: че не може да понесе да остане и да ги гледа как стават по-стари от нея. Едно бе да надживее съпруга си. Да преживее смъртта на децата си... не, не беше в състояние да остане и да го види. То щеше да се случи, трябваше да се случи, но тя нямаше да бъде там.

Пък и нали Уил я беше помолил да направи нещо.

Пътят, отвеждащ от Шрусбъри до Уелшпул вече не беше същият, като онзи, по който той бе препускал като луд в отчаяния си, необмислен опит да я спаси от Мортмейн. Беше й оставил инструкции, подробности, описания на градове и на един листат дъб. Теса на няколко пъти бе минала нагоре-надолу по пътя в своя „Морис Майнър”, преди да го открие — дървото, което бе точно такова, каквото той го беше нарисувал в дневника, който й беше дал, с леко трепереща ръка, ала ясна памет.

Камата си беше там, между корените, които бяха израсли около дръжката. Беше се наложило да отреже някои от тях и да копае в пръстта и камъните с малката си лопатка, преди да успее да го освободи — оръжието на Джем, сега потъмняло от времето.

Беше го занесла на срещата им на моста тази година. Беше 1937 година и „Лондонският блиц”* все още не бе дошъл, за да сравни със земята сградите край катедралата „Сейнт Пол”, да посипе огън и жупел от небето и да опожари стените на града, който Теса обичаше. И все пак, над света вече беше надвиснала сянка, подозрение за приближаващия мрак.

* Продължителни стратегически бомбардировки над Великобритания, които Луфтвафе, германските военновъздушни сили извършват в началото на Втората световна война — Бел. Прев.

— Избиват се едни други, отново и отново, а ние не можем да направим нищо — казала бе Теса, облегнала длани върху изтърканите камъни на парапета.

Мислеше си за Великата война*, за безсмисленото прахосване на живот. Не беше една от войните на ловците на сенки, но демоните се раждаха от кръв и войни, а нефилимите отговаряха за това да не позволят на демоните да посеят още по-голяма разруха на земята.

* Така са наричали Първата световна война, преди избухването на Втората световна — Бел. Прев.

— Не можем да ги спасим от самите тях — отвърнал бе Джем. Качулката му беше вдигната, ала силният вятър бе отметнал ръба й, разкривайки крайчеца на белязаната му буза.