Принцеса с часовников механизъм

— Точно за това говоря. Лоялността ви не е към нея; не може да бъде към нея. А към мен. Трябва да бъде към мен. Не го ли разбирате?

— И ако откажа?

— Тогава ще изгубите всичко. Дом, земи, име, потекло, цел...

— Ще го направим — рече Гейбриъл, изпреварвайки брат си. — Ще я наблюдаваме и ще ви докладваме.

— Гейбриъл... — започна Гидеон и брат му се обърна към него.

— Не. Това е твърде много. Разбирам, че не искаш да се превърнеш в лъжец, ала преди всичко дължим вярност на семейството си. Семейство Блекторн ще изхвърлят Татяна на улицата, а тя няма да изкара дълго там, тя и детето...

По-големият от двамата Лайтууд пребледня.

— Татяна очаква дете?

Въпреки ужаса на ситуацията, Гейбриъл почувства мимолетен пристъп на задоволство, задето знаеше нещо, което не беше известно на брат му.

— Да. Щеше да го знаеш, ако все още беше част от семейството ни.

Гидеон се огледа наоколо, сякаш търсеше някое познато лице, а после

отново се обърна безпомощно към брат си и консула.

— Аз...

Консул Уейланд се усмихна студено първо на единия, а после и на другия.

— Е, споразумяхме ли се, господа?

След един дълъг миг Гидеон кимна.

— Ще го направим.

Гейбриъл едва ли щеше да забрави скоро изражението, изписало се върху лицето на консула при тези думи. В него имаше задоволство, но не и изненада — очевидно не бе очаквал нещо по-различно (нито пък по-добро) от момчетата Лайтууд.

— Кифлички? — повтори Теса невярващо.

Софи, която беше коленичила пред решетката на камината с парцал и кофа сапунена вода, се усмихна.

— С перце да ме бяха бутнали, щях да падна, толкова бях изненадана — потвърди тя. — Дузини кифлички. Под кревата, корави като камък.

— Мили боже!

Теса се плъзна до ръба на леглото и се облегна назад. Всеки път, когато Софи идваше да почисти стаята й, тя трябваше да полага усилие да не отиде да й помогне. На няколко пъти се беше опитала да го направи, но след като прислужницата я беше възпряла за четвърти път — нежно, ала твърдо — тя най-сетне се беше отказала.

— И ти се ядоса?

— Разбира се, че се ядосах! — отвърна Софи. — Да ми създава цялата тази допълнителна работа, да ме кара да разнасям подносите нагоре-надолу по стълбите, а после да ги крие по този начин... изобщо няма да се учудя, ако в края на есента завъдим мишки.

Теса кимна, за да покаже, че напълно осъзнава сериозността на опасността от гризачи.

— Но не те ли ласкае поне мъничко, че е стигнал дотам, само и само да те види?

Софи се изпъна.

— Изобщо не ме ласкае. Гидеон не мисли. Той е ловец на сенки, а аз — мундан. Не мога да очаквам нищо от него. В най-най-добрия случай би могъл да поиска да ме направи своя любовница, когато се ожени за някоя като него.

Гърлото на Теса се сви при спомена за Уил на онзи покрив и как й предлага именно това — срам и безчестие — и колко дребна и нищожна се бе почувствала тя. Всичко бе лъжа, но въпреки това споменът все още й причиняваше болка.

— Не — продължи Софи, поглеждайки към зачервените си, загрубели от работа ръце. — По-добре е изобщо да не мисля за тези неща. Така ще си спестя разочарованието.

— Мисля, че двамата Лайтууд са по-добри — рече Теса.

Софи отметна косата от лицето си и пръстите й докоснаха лекичко белега, който пресичаше бузата й.

— Понякога ми се струва, че никой мъж не е по-добър.

Братята Лайтууд не отрониха нито дума, докато каретата им трополеше по улиците на Уест Енд на път към Института. Дъждът се беше усилил и така барабанеше по покрива, че Гейбриъл се съмняваше дали някой би го чул, дори ако беше казал нещо.

Гидеон се взираше в обувките се и не вдигна поглед, докато се връщаха в Института. Когато сградата изникна пред тях от дъжда, консулът се пресегна покрай по-малкия брат и им отвори вратата.

— Имам ви доверие, момчета — заяви той. — А сега вървете и направете така, че Шарлот също да ви се довери. И не споменавайте на никого за разговора ни. Що се отнася до този следобед — прекарали сте го с Братята.

Без да каже нищо, Гидеон слезе от каретата, последван от Гейбриъл. Ландото обърна и се изгуби с трополене в сивия лондонски следобед. Небето беше жълтеникаво черно, ситните капки на дъжда — тежки като оловни сачми, а мъглата така гъста, че Гейбриъл едва различи портата на Института, когато тя се затвори зад каретата. И определено не видя ръцете на брат си, когато той го сграбчи за яката и го издърпа зад ъгъла.

За малко да падне, когато Гидеон го притисна към каменната стена на старата църква. Бяха близо до конюшнята, полускрити от една подпорна колона, която обаче изобщо не ги предпазваше от дъжда. Студени капки се сипеха върху главата и шията на Гейбриъл и му влизаха в яката.

— Гидеон... — опита да се възпротиви той, подхлъзвайки се върху калните плочки.

— Не говори. — Очите на брат му бяха огромни и сиви в мътната светлина, прошарени едва-едва със зелено.

— Имаш право — понижи глас Гейбриъл. — Трябва да съгласуваме историята си. Когато ни попитат какво сме правили този следобед, отговорите ни трябва да са съвършено еднакви, иначе няма да ни повярват...