Принцеса с часовников механизъм

Той стигна до тях и се закова на място. Изглеждаше както Томас, когато Уил го бе открил на стъпалата на Института, облян в кръв и полумъртъв.

— Джеймс?

В тази едничка дума се съдържаха цял куп въпроси.

— Няма я — рече момчето с глух, безизразен глас. — Изтичах след каретата... но тя вече набираше скорост, а аз не можех да бягам достатъчно бързо. Изгубих ги близо до Темпъл Бар. — Очите му пробягаха по Джесамин, ала сякаш не забеляза нито безжизненото й тяло, нито Уил, който го държеше, нито каквото и да било. — Само ако се бях оказал малко по-бърз... — самообвиняваше се Джем, а после се преви, сякаш го бяха ударили, раздиран от силна кашлица. Рухна на колене и лакти. Кръв оплиска земята в краката му. Пръстите му задраскаха по камъните, а после той се претърколи по гръб и остана да лежи неподвижно.

1О

Като вода върху пясък

Удивлявал съм се как други, подвластни на смъртта, продължават да живеят, докато онзи, когото обичах така, че сякаш никога не би могъл да умре, беше мъртъв; още повече съм се удивлявал как аз, който сякаш бях второто му „аз”, продължавам да живея, когато той бе мъртъв. Добре рече един от неговите приятели: „Ти, половина на моята душа”, защото чувствах, че с него сме „една душа в две тела”; и затова собственият ми живот ми вдъхваше ужас, защото не исках да живея, когато от мен бе останала едва половината. И може би заради това се боях и да умра, да не би онзи, когото обичах толкова, да погине напълно.

Свети Августин, „Изповеди, книга IV”

Сесили побутна лекичко вратата на стаята на Джем и надникна.

Вътре цареше тишина, ала въпреки това кипеше дейност. Двама Мълчаливи братя се бяха изправили до леглото на момчето. Шарлот, с мрачно, мокро от сълзи лице, стоеше до тях. Уил беше коленичил до леглото, все още облечен в окървавените си дрехи от битката в двора. Беше облегнал глава на кръстосаните си ръце, сякаш се молеше. Изглеждаше толкова млад, уязвим и отчаян, че въпреки собствените й противоречиви чувства, част от Сесили копнееше да влезе в стаята и да го утеши.

Останалата част от нея виждаше неподвижната бледа фигура върху леглото и не смееше да се приближи. Девойката не беше тук от дълго време и в този миг се чувстваше като натрапница на обитателите на Института... на тяхната скръб и мъка.

Но тя трябваше да говори с Уил. Просто трябваше. Пристъпи напред...

И усети как една ръка се стовари върху рамото й и я дръпна назад. Гърбът й се допря в стената на коридора и Гейбриъл Лайтууд побърза да я пусне.

Сесили вдигна учудено очи към него. Изглеждаше изтощен, под зелените му очи тъмнееха сенки, в косата и по маншетите на ризата му имаше пръски кръв. Яката му беше влажна и очевидно идваше от стаята на брат си. Едно от остриетата на автоматоните беше ранило лошо Гидеон в крака и макар че иратцетата бяха облекчили състоянието му, очевидно и тяхната лечебна сила си имаше своя предел. Софи и Гейбриъл му бяха помогнали да се прибере в стаята си, въпреки протестите му през целия път, че всички трябва да се занимават с Джем.

— Не отивайте там — ниско каза Гейбриъл. — Опитват се да спасят Джем. Брат ви трябва да бъде до него.

— Но защо? Какво може да стори за него? Та той не е лекар.

— Дори докато е в безсъзнание, Джем ще черпи сила от своя парабатай.

— Трябва да поговоря с Уил само за минута.

Гейбриъл прокара пръсти през разчорлената си коса.

— Отскоро сте сред ловците на сенки — каза той. — Не можете да разберете. Да изгубиш своя парабатай... не е нещо дребно. За нас то е толкова сериозно, колкото и загубата на съпруг или съпруга, на брат или сестра. За него е все едно вие да лежите в онова легло.

— Нямаше да го е грижа толкова, ако в леглото лежах аз.

Младежът изсумтя.

— Брат ви едва ли щеше да положи толкова усилия да ме предупреди да стоя настрана, ако не държеше на вас, госпожице Херондейл.

— Не, той просто не ви харесва особено. Защо е така? И защо ми давате този съвет относно него? Вие също не го харесвате.

— Не — отвърна той. — Не е точно така. Аз не харесвам Уил Херондейл. Двамата от години изпитваме неприязън един към друг. Всъщност веднъж той ми строши ръката.

— Наистина ли? — Веждите на Сесили подскочиха против волята й.

— И все пак започва да ми става ясно, че доста неща, които винаги съм смятал за сигурни, не са такива. И Уил е едно от тях. Бях убеден, че е негодник, но Гидеон ми разказа повече за него и започвам да разбирам, че хлапакът има доста особено чувство за хумор.