Принцеса с часовников механизъм

— Джесамин? — Уил звучеше объркано, но тя видя, че очите му се присвиха лекичко. Може би мислите му най-сетне бяха поели в същата посока като нейните. — Непрекъснато повтаряше, че Мортмейн е в Идрис. Ала Клейвът знае, че не е там — бързо продължи Сесили. — За разлика от мен, ти не познаваше Мортмейн, докато той живееше в Уелс. Той познава планината прекрасно. Някога същото важеше и за теб. Та ние израснахме в подножието й, Уил. Мисли.

Той я зяпна.

— Нали не смяташ, че... Кадер Идрис*?

* Планина в Уелс. — Бел. прев.

— Той познава тази планина, Уил. И би го сметнал за страшно забавно, страхотна шега, която да изиграе на теб и останалите нефилими. Отвел я е точно там, откъдето ти избяга. Отвел я е в родното ни място.

— Посет*? — каза Гидеон, докато поемаше димящата чаша от Софи. — Имам чувството, че съм се върнал в детството си.

* Горещо питие от мляко, вино или бира и подправки, популярно в Англия до деветнайсети век. — Бел. прев.

— В него има вино и подправки. Ще ви се отрази добре. Ще подсили кръвта ви. — Софи се суетеше наоколо, без да среща погледа на младежа, докато оставяше върху нощното шкафче подноса, който му бе донесла.

Той седеше в леглото. Единият му крачол беше отрязан под коляното, а кракът му — превързан. Косата му все още беше разрошена от битката и макар че му бяха дали чисти дрехи, за да се преоблече, все още миришеше мъничко на кръв и пот.

— Ето какво ще подсили кръвта ми — каза Гидеон и протегна ръка, върху която бяха нарисувани две руни за възстановяване на изгубена кръв.

— Какво означава това? Че не харесвате посет ли? — Софи сложи ръце на хълбоците си.

Все още не бе забравила колко му беше сърдита заради кифличките под леглото, но му беше простила напълно предишната нощ, докато четеше писмото му до консула — което все още не беше имала възможност да изпрати и то почиваше в джоба на изцапаната й с кръв престилка. А днес, когато острието на автоматона се вряза в крака му и той рухна на стъпалата пред Института, облян в кръв, сърцето й се беше свило от ужас, който я бе изненадал.

— Никой не обича посет — отвърна Гидеон с немощна, ала очарователна усмивка.

— Трябва ли да остана и да ви накарам да го изпиете, или и него ще изхвърлите под леглото? Защото тогава ще завъдим мишки.

Той прояви благоприличието да придобие засрамен вид. На Софи й се прииска да беше присъствала, когато Бриджет бе нахлула в стаята му, заявявайки, че е дошла, за да изчисти кифличките изпод леглото.

— Софи — започна младежът и когато тя го погледна строго, побърза да отпие от посета. — Госпожице Колинс. Все още не съм имал възможност да ви се извиня както подобава, така че нека го сторя сега. Моля ви, простете ми за номера, който ви изиграх с кифличките. Не исках да проявя неуважение. Надявам се не мислите, че ви ценя по-малко заради положението ви в домакинството, тъй като вие сте една от най -прекрасните и безстрашни дами, които съм имал удоволствието да срещна някога.

Софи свали ръце от хълбоците си.

— Е — въздъхна тя, осъзнавайки колко малко бяха джентълмените, които биха се извинили на една прислужница, — това беше наистина хубаво извинение.

— И съм сигурен, че кифличките са били много хубави — побърза да добави той. — Аз просто не ги харесвам. Никога не съм ги обичал. Проблемът не беше във вашите кифлички.

— Умолявам ви, престанете да повтаряте думата "кифличка", господин Лайтууд.

— Добре.

— И те не са моите кифлички. Бриджет ги приготвяше.

— Добре.

— И не си пиете посета.

Той отвори уста в ням протест, но побърза да я затвори и вдигна чашата. Когато я погледна над ръба, Софи най-сетне отстъпи и се усмихна. Очите му грейнаха.

— Е, добре — рече тя. — Не обичате кифлички. А харесват ли ви пандишпанени торти?

Беше късен следобед и немощното слънце се беше издигнало високо в небето. Дванайсетина ловци на сенки от Анклава, заедно с няколко Мълчаливи братя, се бяха пръснали из земите около Института. По-рано през деня бяха отнесли труповете на Джесамин и на убития Мълчалив брат, чието име Сесили така и не бе научила. Откъм двора до ушите й долиташе говор и дрънчене на метал, докато Анклавът пресяваше останките от нападението на автоматоните.

В гостната обаче най-силният шум беше тиктакането на големия часовник в ъгъла. Завесите бяха дръпнати и консулът стоеше в бледата слънчева светлина, намръщен и скръстил яките си ръце на гърдите си.

— Това е лудост, Шарлот — заяви той. — Пълна лудост, основана на приумиците на едно дете.