Принцеса с часовников механизъм

Джем завъртя глава и погледна приятеля си. Очите им се срещнаха за миг и Уил се усмихна... ала Джем не отвърна на усмивката му. Беше бял като призрак и Уил не бе в състояние да разчете погледа му. Ранен ли беше? Бе покрит с толкова много от мазната тъмна течност, че не можеше да се види дали кърви. Тревога се разля по тялото на Уил и той тръгна по стълбите към своя парабатай... но преди да беше направил и няколко крачки, Джем се обърна и хукна към портата. Пред слисаните очи на Уил приятелят му изскочи навън и се изгуби из лондонските улици.

Уил се затича... и рязко спря, когато на най-долното стъпало един автоматон, движейки се бързо и плавно като вода, му препречи пътя. Ръцете му завършваха с дълги ножици. Ловецът на сенки се наведе, за да избегне едната от тях, стрелнала се към лицето му, след което заби серафимската си кама в гърдите на създанието.

Разнесе се съскането на топящ се метал, ала съществото само се олюля и отново замахна. Младежът се мушна под острите му ръце, като в същото време извади от колана си един кинжал. Завъртя се рязко, вдигнал оръжието за удар... само за да види как автоматонът се превръща в метални панделки, големи метални стружки, белещи се като кората на портокал. Черна течност изригна и опръска момчето по лицето, а отломките от създанието рухнаха на земята.

Уил зяпна, а Бриджет го погледна преспокойно над посеченото метално тяло. Косата й беше щръкнала около главата, същински ореол от червени къдрици, бялата й престилка беше покрита с черна кръв, но лицето й беше безизразно.

— Трябва повече да внимавате — каза тя. — Не мислите ли така?

Той бе изгубил дар слово. За щастие Бриджет явно не очакваше отговор. Тя отметна косата си назад и се запъти към Хенри, който се биеше с особено ужасяващ на вид автоматон, висок над четири метра. Ловецът на сенки беше успял да отсече едната му ръка, но другата — дълга страхотия с няколко стави, завършваща с подобно на кинжал острие — все още продължаваше да замахва към него. Прислужницата се приближи най-спокойно изотзад и го прониза там, където у един човек би бил кръстът. Разлетяха се искри и създанието политна напред. Джесамин, която все още стоеше сгушена до колелото на каретата, изпищя и запълзя на четири крака към Уил, за да избяга от пътя на съществото.

В продължение на един миг Уил гледаше като поразен как тя разкървави дланите и коленете си на парчетата стъкло, посипали земята, но не спря да пълзи. После, сякаш някой му беше ударил шамар, за да го накара да се размърда, той се втурна напред, заобикаляйки Бриджет, за да стигне до Джесамин. Пъхна ръце под мишниците й и я вдигна от земята. От гърдите й се откъсна възклицание — стори му се, че бе неговото име — а после тя се отпусна безжизнено, вкопчена в реверите му.

Уил я отнесе по-надалеч от каретата, оглеждайки случващото се в двора. Шарлот се беше справила с автоматона пред себе си, а Бриджет и Хенри тъкмо правеха друго от създанията на парченца. Софи, Гидеон, Гейбриъл и Сесили бяха повалили два автоматона на земята и ги кълцаха, като че бяха коледно печено. Джем не се бе върнал.

— Уил... — гласът на Джеси беше тъничък като конец. — Уил, моля те, пусни ме.

— Трябва да те занеса вътре, Джесамин.

— Не. — Тя се закашля и младежът с ужас видя, че от ъгълчетата на устата й се процежда кръв. — Няма да оцелея толкова дълго. Уил... ако някога изобщо съм означавала нещо за теб, дори мъничко, пусни ме.

Той приседна на стъпалата, като все още я държеше в ръце, правейки каквото му беше по силите, за да подпре възможно най-удобно главата й на рамото си. Гърлото й беше обляно в кръв, предницата на бялата й рокля беше подгизнала толкова, че платът беше залепнал за тялото й. Беше ужасяващо слаба — ключиците й стърчаха като криле на птица, бузите й бяха хлътнали. Повече приличаше на пациентка, излязла с несигурна стъпка от лудницата, отколкото на красивото момиче, оставило ги едва преди осем седмици.

— Джес... — меко каза той. — Джеси, къде си ранена?

Ужасяваща усмивка подръпна устните й. Крайчетата на зъбите й бяха обагрени в червено.

— Един от ноктите на чудовището ме прониза в гърба — прошепна тя и наистина, когато погледна надолу, Уил видя, че задната част на роклята й е пропита с кръв. Животворната течност беше изцапала ръцете, панталона, ризата му; задушаваше гърлото му с металическия си мирис. — Мина през сърцето ми. Усещам го.

— Едно иратце... — Уил трескаво зарови в колана си за стилито.

— Никакво иратце не може да ми помогне вече. — Гласът й беше сигурен.

— Тогава Мълчаливите братя...

— Дори тяхната сила не е в състояние да ме спаси. Пък и не бих понесла отново да ме докоснат. По-скоро бих умряла. Умирам и се радвам, че е така.