Принцеса с часовников механизъм

— И това е нещо, което явно уважавате.

— Искам да е така. Искам да е нещо, което разбирам. А и Джеймс Карстерс е един от най-добрите между нас. Дори да мразех Уил, бих искал да бъде пощаден точно сега, заради Джем.

— Онова, което трябва да кажа на брат си... — започна Сесили. — Джем би искал да му го кажа. Достатъчно е важно. И ще отнеме само миг.

Гейбриъл потърка слепоочията си. Беше толкова висок, че направо стърчеше над момичето, колкото и да беше слаб. Имаше остро изсечено лице, не точно красиво, но изящно. Долната му устна беше извита почти като лък.

— Добре — отстъпи той. — Аз ще отида и ще ви го изпратя.

— Защо вие, а не аз?

— Ако е ядосан или сразен от скръб, е по-добре аз да го видя; по-добре да се разсърди на мен, а не на вас — обясни Гейбриъл простичко. — Вярвам ви, че наистина става дума за нещо важно, госпожице Херондейл. Надявам се да не ме разочаровате.

Тя не отговори и като побутна вратата, младежът влезе в болничната стая. Сесили се облегна на стената с разтуптяно сърце, когато отвътре се разнесоха приглушени гласове. Чу Шарлот да казва нещо за руни за възстановяване на изгубена кръв, които очевидно бяха опасни... а после вратата се отвори и Гейбриъл се показа на прага.

Сесили се изправи.

— Уил...

По-младият от братята Лайтууд я погледна и нещо в погледа му припламна. Миг по-късно Уил се появи зад него, затваряйки вратата след себе си. Гейбриъл кимна на Сесили и се отдалечи по коридора, оставяйки я насаме с брат й.

Тя винаги се бе чудила как всъщност е възможно да бъдеш насаме с някого. Ако си с някого, значи по дефиниция не си сам. Ала в този миг тя се чувстваше напълно сама, защото брат й сякаш изобщо не беше там. Дори не й се струваше ядосан. Макар да се облягаше на стената до нея, той изглеждаше някак безплътен, като призрак.

— Уил... — повика го Сесили. Сякаш не я чу. Трепереше, ръцете му се тресяха от напрежение. — Гуилем Оуайн — меко рече тя.

Той най-сетне обърна глава към нея и я погледна с очи, сини и студени като водите на езерото Мунгил, скътано между планините.

— Когато дойдох тук, бях на дванайсет години.

— Знам — отвърна объркано девойката. Да не мислеше, че тя е забравила? Да изгуби първо Ела, а после и своя Уил, обичния си по-голям брат, едва в рамките на няколко дни? Той като че ли пак не я чу.

— Ако трябва да съм съвсем точен, беше на десети ноември. Всяка следваща година на тази дата изпадах в мрачно отчаяние. Именно тя, както и рожденият ми ден, най-силно ми напомняше за мама, татко и теб. Знаех, че сте живи, че сте там някъде и искате да се върна, а аз не можех да го сторя, не можех дори да ви изпратя писмо. Написах ви десетки писма, разбира се, и ги изгорих. Трябваше да ме мразите и да ме обвинявате за смъртта на Ела.

— Никога не сме те обвинявали...

— След първата година, въпреки че все още с ужас очаквах този ден, започнах да забелязвам, че Джем винаги трябваше да направи нещо точно на десети ноември — някаква специална тренировка или пък издирване, което ни отвеждаше в другия край на града в смразяващото, влажно зимно време. И разбира се, аз здравата го наругавах за това. Понякога влагата и студът го разболяваха или пък той забравяше да си вземе лекарството и точно в този ден му ставаше зле, започваше да кашля кръв и трябваше да остане на легло, което, естествено, също отвличаше вниманието ми. Едва след като се случи три пъти — защото аз съм страшно глупав, Сеси, и мисля единствено за себе си — си дадох сметка, че той го прави заради мен. Вършеше всичко по силите си, за да ме изтръгне от меланхолията, обземаща ме на тази дата.

Сесили стоеше съвършено неподвижна, без да откъсва поглед от него. Въпреки думите, които се блъскаха в мислите й и напираха да излязат, не беше в състояние да каже каквото и да било. Времето сякаш се бе върнало назад и тя най-сетне виждаше брат си такъв, какъвто беше като дете: баткото, който я милваше непохватно, когато тя се удареше; братът, който заспиваше на килимчето пред камината с отворена книга върху гърдите; който излизаше от езерото, като се смееше и изтръскваше водата от черната си коса; Уил, който не бе издигнал стена между себе си и останалия свят.

Младежът обви ръце около тялото си, сякаш му беше студено.

— Не знам кой да бъда без него — рече той. — Теса я няма и всеки миг, в който не е тук, е като нож, който ме разсича отвътре. Няма я и те не знаят как да я открият, а аз нямам представа къде да ида, нито какво да сторя... а единственият човек, с когото бих могъл да споделя агонията си, не бива да научи. Дори и ако не умираше.

— Уил... Уил. — Сесили сложи ръка върху неговата. — Моля те, изслушай ме. Става въпрос за това да открием Теса. Мисля, че знам къде е Мортмейн.

При тези думи очите на брат й се отвориха широко.

— Откъде би могла да знаеш ти?

— Бях достатъчно близо до теб, за да чуя последните думи на Джесамин. — Сесили усещаше как кръвта пулсира под кожата му. Сърцето му биеше лудешки. — Каза, че си ужасен уелсец.