Принцеса с часовников механизъм

— Има много начини, по които някой може да бъде спасен.

— Е — усмихна се госпожа Блек и зъбите й проблеснаха, — бъди сигурна, че този път никой няма да дойде да те спаси.

„Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. ”

— Значи ще се наложи да се спася сама — заяви Теса.

Госпожа Блек сбърчи озадачено вежди и обърна глава към нея със скърцащ, тракащ звук. Ала девойката вече се бе стегнала, събрала бе цялата си енергия в краката и тялото си, по начина, по който я бяха учили, така че когато се хвърли към вратата на каретата, го стори с цялата сила, която притежаваше.

Чу как ключалката се строши, а госпожа Блек изкрещя — пронизителен, яростен писък. Една метална ръка я сграбчи за яката на роклята, която се откъсна и в следващия миг момичето вече падаше, блъскаше се в скалите покрай пътя, премяташе се и се хлъзгаше в клисурата, докато каретата се отдалечаваше по пътя над нея, а магьосницата викаше с пълно гърло на кочияша да спре. Вятърът свистеше в ушите на Теса, докато тя летеше надолу, размахала ръце като вятърна мелница в празното пространство около себе си, и всяка надежда, че клисурата не е дълбока или че падането няма да се окаже фатално, я напусна. Докато се носеше към дъното, зърна един тесен поток да проблясва далеч под нея, криволичейки между назъбени скали, и разбра, че ще се строши като крехък порцелан, когато се удари в земята.

Затвори очи, надявайки се краят да е бърз.

Уил стоеше на върха на един зелен хълм, загледан към морето. И то, и небето бяха толкова наситено сини, че сякаш се сливаха в едно, така че не можеше да се различи къде минава хоризонтът. Чайки кръжаха над него с крясъци, соленият вятър рошеше косата му. Бе топло като през лятото и връхната му дреха лежеше захвърлена на тревата; беше по риза и тиранти, а ръцете му бяха загорели от слънцето.

— Уил!

Обърна се при звука на познатия глас и видя Теса да идва към него по хълма. По склона му лъкатушеше пътека, покрай която растяха непознати бели цветя и сред тях девойката също приличаше на цвете в бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка, като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.

Неговото собствено сърце подскочи при вида й.

— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа до себе си.

Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него... едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се блъскаше като птица в гърдите му.

Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й. Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха по този начин,усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.