Проклетата кауза

Марино свали станиола от шампанското и разви телчето. Тапата изскочи шумно и той започна да налива шампанското по същия начин, по който наливаше бира — накланяйки чашите, за да не се образува пяна.

— Луси, би ли ми донесла куфарчето? В кухнята е — помоли той, а когато племенницата ми излезе от стаята, се обърна към мен и сниши гласа си. — Нямаше да взема библията с мен, ако знаех, че ще се видя с Луси.

— Тя вече е възрастен човек, за бога. Агент на ФБР.

— Да, но понякога откача и ти го знаеш. Не се нуждае от зловещи четива като това. Честно ти казвам, прочетох го, защото се налагаше, и се почувствах адски кофти. Изпитах желание да отида на църква, а знаеш, че обикновено не правя такива неща — каза той напрегнато.

Наистина никога не бях чувала нещо подобно от него и това ме притесни. Луси бе имала доста тежки моменти, които сериозно ме плашеха. И преди бе действала саморазрушително и неразумно.

— Нямам право да я предпазвам от това — казах, когато тя се върна във всекидневната.

— Надявам се, че не говорите за мен — каза Луси и подаде на Марино куфарчето му.

— Да, точно за теб говорим — каза той, — защото смятам, че не би трябвало да четеш това.

Ключалките на куфарчето изщракаха.

— Това си е ваш случай — спокойно каза тя. — Интересувам се от него и искам да помогна по някакъв начин, но ако държите да напусна стаята, ще го направя.

Колкото и да е странно, това бе едно от най-тежките решения, които бях взимала. Да й позволя да огледа уликата, от която исках да я предпазя, означаваше, че признавам професионализма й, а това бе твърде важно за нея. Вятърът виеше по покрива и в прозорците като обезпокоен дух. Преместих се в края на канапето.

— Можеш да седнеш до мен, Луси — казах. — Ще прегледаме библията заедно.

Библията на «Новите ционисти» всъщност се наричаше «Книгата на Хенд», тъй като авторът й бе вдъхновен от Бога и скромно бе кръстил ръкописа на себе си. Написана с готически шрифт на индийска хартия и подвързана с черна кожа, която бе протрита, изцапана и надписана с името на човек, когото не познавах. В продължение на повече от час ние с Луси седяхме неподвижно и четохме, а Марино обикаляше наоколо, поддържаше огъня и пушеше. Беше неспокоен като трептящия пламък на огъня.

Също като в християнската библия, авторът бе изразил мислите си в притчи, предсказания и пословици, което правеше текста по-приемлив. Точно затова обаче, четенето бе толкова трудно. Страниците бяха изпълнени с хора и образи, които нахлуваха в най-дълбоките слоеве на мозъка. «Книгата», както започнахме да я наричаме, показваше с най-големи подробности как да убиваш, измъчваш, плашиш, тормозиш и промиваш мозъците на хората. Подробната глава относно необходимостта от погроми, включваща и илюстрации, ме накара да потреперя.

Тези жестокости ми напомниха за инквизицията и наистина в книгата бе обяснено, че «Новите ционисти» са тук, на земята, за да задействат нова инквизиция.

Живеем в епоха, когато неверниците сред нас трябва да бъдат премахнати. И когато изпълняваме това, трябва да сме шумни и крещящи като цимбали. Трябва да усетим как слабата им кръв изстива по кожата ни, докато ги унищожаваме. Трябва да следваме Единствения към славата и дори в смъртта.

Прочетох и други заклинания и инструкции за разруха, за странни действия с изгаряне и претопяване, използвани за промяна на баланса на земята. Към края на книгата ми се стори, че зловеща тъмнина е обгърнала душата ми, а и цялата къща. Чувствах се омърсена и отвратена от мисълта, че сред нас има хора, които разсъждават по този начин.

Мълчахме повече от час и накрая Луси заговори:

— Тук се говори за Единствения и тяхната вярност към него. За човек ли става дума, или за някакво божество?

— За Хенд, който вероятно се мисли за някакъв шибан Исус Христос — каза Марино и наля още шампанско. — Помниш ли онзи път, когато го видяхме в съда? — обърна се той към мен.

— Надали скоро бих могла да го забравя — отговорих.

— Той пристигна с целия си антураж, включително един вашингтонски адвокат, който имаше огромен златен джобен часовник и бастунче със сребърен връх — обясни Марино на Луси. — Хенд носеше скъп моден костюм, а русата му коса бе завързана на конска опашка. Пред съда стояха сума ти жени, които искаха да го видят, като че ли е Майкъл Болтън или нещо подобно, представяш ли си?

— За какво беше в съда? — попита Луси и погледна към мен.

— Беше попълнил молба да му разрешат да огледа един случай, но прокурорът му бе отказал, затова той се яви пред съдия.

— Какво искаше?

— Опитваше се да ме принуди да му предам копия от смъртния акт на сенатор Лен Купър.

— Защо?

— Твърдеше, че покойният сенатор е бил отровен от политическите си врагове. Всъщност Купър умря от остър кръвоизлив, предизвикан от мозъчен тумор. Съдията също не уважи молбата на Хенд.