Проклетата кауза

Луси не беше нормален човек, нито пък някога щеше да бъде. Отдавна, макар и с тъга, бях разбрала, че хора с коефициент на интелигентност като нейния са така различни от другите, както и психически увредените. Тя застана до прозореца и се загледа в блестящия сняг. Косата й изглеждаше златисто розова на утринната светлина. Искрено се учудих, че имах роднинска връзка с толкова красива личност.

— Освен това може да се окаже твърде хубаво, че точно сега съм далеч от Куантико — замислено каза тя и обърна сериозното си лице към мен. — Лельо Кей, трябва да ти кажа нещо. Не съм убедена обаче, че ще искаш да го чуеш. А и вероятно би било по-лесно, ако не го чуеш. Щях да ти го кажа още вчера, ако Марино не бе дошъл с теб.

— Слушам те — казах напрегнато.

Луси отново се поколеба.

— Смятам, че трябва да знаеш, особено щом днес ще се видиш с Бентън Уесли. В Бюрото се носи слух, че те с Кони са се разделили.

Не знаех какво да кажа.

— Очевидно не мога да потвърдя, че това е истина — продължи тя. — Но чух какво говорят хората и някои от нещата засягат и теб.

— Защо пък ще засягат и мен? — запитах прибързано.

— Е, хайде де — погледна ме тя в очите. — Хората подозират още откак започна да работиш по толкова много случаи заедно с него. Някои от агентите смятат, че това е единствената причина, поради която ти се съгласи да станеш консултант — за да бъдеш с него, да пътувате заедно и т.н. Знаеш за какво става дума.

— Това въобще не е вярно — казах ядосано и седнах. — Съгласих се да стана консултант патолог, защото директорът накара Бентън да ме помоли за това. Помагах в случаите, за да услужа на ФБР, а и…

— Лельо Кей — прекъсна ме Луси, — няма нужда да се отбраняваш.

Аз обаче не можех да се успокоя.

— Ужасно възмутително е, че хората говорят подобни неща. Никога не съм допускала приятелството ми с някого да се отрази на професионализма ми.

Луси се замисли, после заговори отново:

— Не става дума за обикновено приятелство.

— Ние с Бентън сме много добри приятели.

— Повече от приятели.

— В момента не. А и това не е твоя работа.

Тя се надигна нетърпеливо от леглото ми.

— Не е справедливо да се ядосваш на мен. — Племенницата ми ме загледа втренчено, но аз не можех да проговоря, защото усещах напиращите сълзи.

— Просто ти съобщавам какво се говори, за да не го чуеш от някой друг — каза тя.

Отново не отговорих и тя реши да си тръгне. Хванах я за ръката.

— Не съм ядосана на теб. Моля те, опитай се да ме разбереш. Това е неизбежна реакция, когато чуеш нещо такова. Сигурна съм, че и ти би реагирала така.

Тя се отдръпна от мен.

— Какво те кара да мислиш, че не съм реагирала, когато чух за това?

Загледах я безпомощно, докато излизаше от стаята ми. Помислих си, че Луси е най-трудният човек, когото познавам. Винаги когато бяхме заедно, започвахме да се разправяме. Луси не преставаше, докато не се увереше, че съм изстрадала толкова, колкото тя смяташе за необходимо, макар да знаеше колко я обичам. Това беше ужасно несправедливо, казах си, докато спусках крака на пода.

Прокарах пръсти през косата си и се замислих как ще стана и ще изкарам деня. Настроението ми беше скапано, помрачнено от съня, който си спомнях смътно. В него имаше вода и някакви жестоки хора, а аз бях уплашена и неспособна да се справя. Взех душ, свалих халата от кукичката на вратата и затърсих пантофите си. Марино и племенницата ми бяха напълно облечени и седяха в кухнята, когато най-после слязох долу.

— Добро утро — поздравих, като че ли ние с Луси все още не се бяхме виждали този ден.

— Да бе, адски добро — отвърна Марино, който изглеждаше недоспал и нервен.

Придърпах си стол и се присъединих към тях до масата. Слънцето бе изгряло и снегът блестеше ослепително.

— Какво има? — запитах разтревожено.

— Помниш ли отпечатъците от обувки до оградата снощи? — попита Марино, а лицето му се зачерви.

— Разбира се.

— Е, сега има нови — съобщи той и остави чашата си с кафе на масата. — Само дето тоя път са около колите ни, и са оставени от обикновени ботуши. И знаеш ли какво? — запита той, а аз нервно зачаках отговора, от който се страхувах. — Ние тримата няма да ходим никъде днес. Поне не докато не пристигне пътна помощ.

Не проговорих.

— Някой е срязал гумите ни — добави Луси с каменно лице. — Всяка една проклета гума. С някакво широко острие. Може да е голям нож или мачете.

— Изводът е, че със сигурност снощи в двора не е идвал някой заблуден съсед или любител на нощното гмуркане — продължи Марино. — Струва ми се, че говорим за човек, който е имал определена мисия. Ние го уплашихме и той изчезна, но после се е върнал или някой друг е свършил работата вместо него.

Станах, за да си сипя кафе.

— Колко време е нужно, за да ни оправят колите?

— Днес? — възкликна Марино. — Мисля, че не е възможно вашите коли да бъдат оправени днес.

— Трябва да е възможно — казах спокойно. — Не можем да останем тук. Трябва да огледаме къщата на Едингс. А и сега не изглежда тук да е съвсем безопасно.

— Струва ми се, че това е вярно — потвърди Луси. Преместих се по-близо до прозореца над мивката.