Проклетата кауза

Виждах ясно колите ни, чиито гуми приличаха на черни гумени локви в снега.

— Срязани са напреки, така че да не могат да бъдат оправени — съобщи Марино.

— Какво ще правим тогава? — попитах.

— Ричмънд има споразумение с другите полицейски участъци и аз вече говорих с Вирджиния Бийч. Идват насам.

Неговата кола се нуждаеше от полицейски гуми и джанти, моята и на Луси — от «Мишелин» и «Гудиър», защото за разлика от Марино ние бяхме тук с личните си коли. Споделих всичко това с него.

— Насам идва камион с ремарке — съобщи ми той, когато се върнах на мястото си. — През следващите няколко часа те ще натоварят на него мерцедеса ти и таратайката на Луси и ще ги закарат до сервиза «Бел Тайър» на булевард «Вирджиния Бийч».

— Не е таратайка — обиди се Луси.

— Защо, по дяволите, си купила нещо с цвета на папагалско лайно? Искаш да си припомниш, че си от Маями, или какво?

— Не, виновен е бюджетът ми. Купих я само за деветстотин долара.

— А какво ще правим междувременно? — попитах. — Знаеш, че работата няма да бъде свършена бързо. Все пак е Нова година.

— Точно така — съгласи се той. — Съвсем просто е, док. Ако решиш да дойдеш в Ричмънд, ще се возиш при мен.

— Добре — не възнамерявах да споря. — Тогава хайде сега да свършим колкото се може повече, за да сме готови за тръгване.

— Започвай да си опаковаш багажа — каза той. — Според мен трябва да се изнесеш оттук завинаги.

— Не мога. Нямам избор. Трябва да остана тук, докато доктор Мант се върне от Лондон.

Все пак си събрах нещата така, като че ли никога вече нямаше да се върна тук. После проведохме най-доброто възможно разследване, защото рязането на гуми не беше истинско престъпление, а и знаехме, че местната полиция няма да е особено ентусиазирана в нашия случай. Нямахме оборудване, за да направим отливки, затова само снимахме отпечатъците около колите ни. Според мен най-многото, което можехме да научим от тях, бе, че престъпникът е бил едър и обут с обикновени ботуши или обувки с монограм «Вайбръм» върху грайферите.

По-късно се появиха млад полицай на име Сандърс и червен камион с ремарке. Взех двете съсипани гуми и ги заключих в багажника на Марино. После стоях и наблюдавах как мъжете в гащеризони и дебели якета въртят инструментите с невероятна скорост. Лебедката държеше предния край на форда високо вдигнат във въздуха, като че ли колата на Марино всеки момент щеше да полети. Полицай Сандърс от Вирджиния Бийч ме запита дали може да има връзка между това, че съм главен съдебен лекар, и щетите, нанесени върху колите ни. Казах му, че не мисля така.

— На този адрес живее моят заместник — обясних. — Доктор Филип Мант. Той е в Лондон от един месец. Аз просто го замествам.

— И никой не знае, че живеете тук? — запита Сандърс, който очевидно не беше глупав.

— Някои хора знаят, разбира се.

— Значи според вас тази хулиганска постъпка не е свързана с работата ви? — попита той, докато си водеше бележки.

— В момента няма никакви доказателства, че съществува връзка — отговорих. — Всъщност не сме сигурни дали не е било някое хлапе, препило на новогодишния купон.

Сандърс не сваляше очи от Луси, която стоеше до колата си и говореше с Марино.

— Кой е това? — запита ченгето.

— Племенницата ми. Тя е агент във ФБР — отговорих и съобщих името й.

Той отиде да поговори с нея, а аз се върнах за последен път до къщата и влязох през предната врата. Въздухът бе затоплен от нахлуващото през стъклата слънце, което блестеше по мебелите. Долових мириса на чесън от снощната ни вечеря. Огледах още веднъж спалнята си, като отварях чекмеджета и ровех всред окачените в гардероба дрехи. Почувствах се разочарована и натъжена. Отначало си бях мислила, че тук ще ми хареса.

Проверих и стаята, където Луси бе спала, после влязох във всекидневната, където бяхме седели до ранна утрин, зачетени в «Книгата на Хенд». Споменът за нея ме притесни също като съня ми. Настръхнах. Кръвта ми изстина от ужас и внезапно усетих, че не мога да остана в дома на колегата си нито секунда повече. Препуснах към задния двор. Слънчевата светлина ме успокои, а когато погледнах към океана, оградата отново ме заинтересува.

Снегът стигаше до върха на ботушите ми, когато вървях към нея, а отпечатъците от предишната нощ бяха изчезнали. Натрапникът, чийто фенер Луси бе видяла, бе прескочил оградата и бързо бе изчезнал. Но очевидно по-късно се е върнал или някой друг го е направил вместо него, защото отпечатъците около колите ни бяха направени след спирането на снега, а и не бяха оставени от водолазни ботуши или обувки за сърф. Погледнах над оградата към широкия плаж. Снегът приличаше на купчинки захар, от които се подаваха изсъхнали треви. Водата беше тъмносиня и не видях следи от човек никъде по плажа.

Стоях, загледана в морето дълго време, напълно погълната от мисли и тревоги. Когато се обърнах и тръгнах обратно, шокирана открих детектив Роше, който стоеше толкова близо до мен, че можеше да ме сграбчи.

— Мили Боже — възкликнах. — Никога не се промъквайте така зад мен.

— Минах по следите ви. Затова не ме чухте.