Проклетата кауза

— Предполагам, че Джоуъл Хенд не те обича много — каза Луси.

— Сигурно е така — съгласих се, после погледнах книгата, оставена на масичката за кафе, и запитах Марино.

— Името на корицата. Знаеш ли кой е Дуейн Шапиро?

— Тъкмо това смятах да ти обясня — отвърна той. — Това поне научихме от компютъра. Живял в лагера на «Новите ционисти» в Съфолк до миналата есен, когато избягал оттам. Около месец по-късно бил убит в Мериланд, когато се опитвали да откраднат колата му.

Замълчахме за момент. Стори ми се, че тъмните прозорци на къщата приличат на зловещи квадратни очи. После запитах:

— Заподозрени или свидетели?

— Абсолютно никой.

— Как Едингс се е снабдил с библията на Шапиро? — попита Луси.

— Очевидно това е най-трудният въпрос — отговори Марино. — Може Едингс да е говорил с него но някое време или пък с роднините му. Това определено не е копие, а още в самото начало на книгата се казва, че не трябва да изпускаш библията от ръцете си. А пък ако някога те пипнат с нечия чужда книга, можеш да целунеш задника си за сбогом.

— Всъщност точно това се е случило и на Едингс — каза Луси.

Не можех да търпя близостта на книгата до нас и ми се искаше да я хвърля в огъня.

— Това не ми харесва — казах. — Ама никак не ми харесва. Луси ме изгледа любопитно.

— Не ставаш суеверна, нали?

— Тези хора общуват със злото — отвърнах. — А аз признавам, че по света има зло и не трябва да се отнасяме пренебрежително към него. Къде точно в дома на Едингс намери тази зловеща книга? — попитах Марино.

— Под леглото му.

— Сериозно.

— Абсолютно сериозен съм.

— И сме сигурни, че Едингс е живял сам?

— Така изглежда.

— А семейството му?

— Бащата е починал. Брат му живее в Мейн, а майка му — в Ричмънд. Всъщност доста близо до твоята къща.

— Говори ли с нея? — запитах.

— Отбих се, за да й съобщя лошите новини. Попитах я дали можем да огледаме дома на сина й по-подробно, което ще направим утре — каза Марино и погледна часовника си. — Май по-правилно е да кажа днес.

Луси стана и отиде до камината. Седна на перваза, облегна лакът на коляното си и подпря брадичката си с ръка. Зад нея жарта пламтеше в дълбоко легло от пепел.

— Откъде знаем, че тази библия въобще е на «Новите ционисти»? — запита тя. — Според мен единственото, което знаем, е, че е на Шапиро. Как можем да сме сигурни откъде той се е сдобил с нея?

— Шапиро е бил техен човек само допреди три месеца — отговори Марино. — Чувал съм, че Хенд не е особено благосклонен към хора, които искат да го изоставят. Позволи ми да те попитам нещо: колко бивши нови ционисти познаваш?

Луси не можа да отговори. Аз също.

— Той има последователи поне от десет години насам. И никога не сме чули нищо за някой, който го е напуснал? — продължи Марино. — Как, по дяволите, можем да знаем кого точно е погребал във фермата си?

— Как е възможно никога преди да не съм чувала за него? — зачуди се Луси.

Марино се надигна, за да допълни чашите ни.

— Защото никога не са ви преподавали за хора като него в университета — каза той.

Глава пета

На зазоряване лежах в леглото и гледах към двора на доктор Мант. Снегът беше доста дълбок и натрупан високо на оградата, а зад дюните слънцето огряваше морето.

Затворих очи за известно време и се замислих за Бентън Уесли. Чудех се какво ли ще каже за мястото, където живеех в момента, за това какво ли ще си кажем, когато се видим. Не бяхме говорили от последната седмица на декември, когато и двамата се бяхме съгласили, че връзката ни трябва да приключи.

Завъртях се настрани и издърпах юргана до ушите си, когато чух тихи стъпки. След малко усетих Луси, застанала до леглото ми.

— Добро утро на най-любимата ми племенница в света — измърморих.

— Аз съм единствената ти племенница в този свят — отговори тя както винаги. — Откъде знаеш, че съм аз?

— Най-добре ще е да си ти. Ако е някой друг, той може да пострада.

— Донесох ти кафе — каза Луси.

— Ти си истински ангел.

— Айде бе, както казва Марино. Всички ме мислят за истински ангел.

— Просто се опитвах да бъда мила — казах и се прозях. Луси се наведе да ме прегърне и усетих мириса на английския сапун, който бях оставила в банята й. Усетих силата и здравето й и се почувствах стара.

— Караш ме да се чувствам ужасно — оплаках се, като легнах по гръб и сложих ръце под главата си.

— Защо?

Луси беше облечена в моята широка памучна пижама и наистина изглеждаше озадачена.

— Защото мисля, че никога вече не бих могла да премина «Жълтия тухлен път» — отговорих, като имах предвид тежкия тренировъчен маршрут на академията.

— Никога не съм чула някой да го нарича лесен.

— За теб е лесен.

Тя се поколеба.

— Вече да. Но на теб бездруго не ти се налага да правиш компания на ЕСЗ.

— И слава богу.

Племенницата ми се замисли, после добави с въздишка:

— Знаеш ли, отначало бях адски вбесена, когато от академията решиха да ме изпратят обратно в университета за цял месец. Но в крайна сметка може да се окаже добра идея. Мога да работя в лабораторията, да си карам колелото и да тичам в парка на университета като нормален човек.