Проклетата кауза

Затворих вратата на хладилника. Почувствах леко задоволство, тъй като ние с Уесли се бяхме наслаждавали заедно на хубави вина. Обичахме да си изберем някоя интересна бутилка и да я пием прегърнати на канапето или в леглото.

— Не е пазарувал много — казах. — Не виждам никакви следи, че въобще някога се е хранил тук.

— На мен пък ми изглежда, че въобще не се е прибирал у дома — добави Бентън.

Почувствах близостта му, когато застана до мен. Едва можех да я понеса. Одеколонът му винаги беше фин, с аромат на канела и дърво, и когато го помиришех, се чувствах запленена от него.

— Добре ли си? — запита той с глас, предназначен само за мен, като спря на прага на стаята.

— Не — отговорих. — Това е доста ужасно. Затръшнах вратичката на шкафа прекалено силно.

Уесли излезе в коридора.

— Ще трябва внимателно да огледаме финансовото му положение. Трябва да разберем откъде е взимал пари, за да се храни по ресторанти и да купува скъпо шампанско.

Документите на Едингс се намираха в кабинета му. Полицаите не ги бяха проверявали, защото нямаше официално обявено престъпление. Въпреки подозренията ми относно причината за смъртта на журналиста и странните случки около нея в този момент нямахме законен случай на убийство.

— Някой проверявал ли е компютъра му? — запита Луси, загледана в машината на бюрото му.

— Не — отговори Марино, ровейки из документите в зеления метален шкаф. — Едно от момчетата каза, че не можем да проникнем вътре.

Племенницата ми докосна мишката и на екрана се появи прозорче за парола.

— Добре — каза тя. — Има си парола, което не е необичайно. Странното е, че няма дискета в резервния драйв. Хей, Пит? Намерихте ли някакви дискети тук?

— Да, ей там има цяла кутия — посочи той към шкафа, отрупан с истории на Гражданската война и красив комплект енциклопедии, подвързани с кожа.

Луси взе кутията и я отвори.

— Не. Това са програмни дискети за WordPerfect. — Тя ни погледна озадачено. — Искам само да кажа, че повечето хора имат резервни дискети, когато работят в дома си.

Никой нямаше представа дали Едингс е работил тук. Знаехме само, че беше на служба в офиса на «Асошиейтид Прес» на Четвърта улица в центъра на града. Нямаше начин да разберем какво е правил вкъщи, докато Луси не проникне в компютъра и файловете му. Тя успя да влезе в директориите на WordPerfect, които се оказаха празни. Едингс нямаше нито един файл.

— Мамка му — измърмори тя. — Това е адски странно. Изглежда, че той никога не е използвал компютъра си.

— Не мога да си представя подобно нещо — възразих. — Дори да е вършил повечето работа в службата си, не е възможно въобще да не е ползвал домашния си компютър.

Луси отново затрака по клавишите, а Марино и Уесли започнаха да преглеждат финансовите документи, които Едингс спретнато бе подредил в кутия в чекмеджето на шкафа.

— Надявам се поне да не е унищожил цялата си поддиректория — каза Луси, която вече беше в операционната система. — Не мога да я възстановя без резервен файл, а той очевидно няма такъв.

Загледах я как дава команда за възстановяване на изтрития файл и натиска «enter». Като по чудо се появи файл с име «killdrug» [1]. Луси го запази и последва ново име. Докато свърши, бе възстановила двайсет и шест файла. Наблюдавахме я зашеметени.

— Ей това му е най-хубавото на DOS 6 — простичко каза тя и даде команда за печат.

— Можеш ли да определиш кога файловете са били изтрити? — запита Уесли.

— Времето и датата навсякъде са еднакви — отговори тя. — По дяволите. Тридесет и първи декември, между един и един и половина през нощта. Мислех, че той вече е бил мъртъв по това време.

— Зависи кога е отишъл в Чесапийк — казах. — Лодката му не беше открита чак до шест сутринта.

— Между другото часовникът на компютъра работи съвсем точно. Така че тези часове трябва да са верни — добави племенницата ми.

— Възможно ли е толкова много файлове да бъдат изтрити за половин час? — попитах.

— Да. Може да се направи за минути.

— Значи някой може да ги е чел, докато ги е изтривал — казах.

— Да, много хора правят така. Имаме нужда от още хартия за принтера. Чакай, ще открадна малко от факса.

— Като говорим за това — казах, — можем ли да получим някакви сведения от факса?

— Разбира се.

Луси изкара списък с факсови съобщения и телефонни номера, които реших да проверя по-късно. Поне научихме със сигурност, че по времето, когато Едингс е умрял, някой е проникнал в компютъра му и е изтрил всичките му файлове. Луси ни обясни, че който и да го е извършил, не е бил особено наясно с работата си, защото един компютърен специалист би премахнал и поддиректорията, за да направи безполезни командите за възстановяване.

— Това е безсмислено — казах. — Смятам, че всеки писател би трябвало да подсигури работата си, а очевидно.

Едингс не е бил небрежен. Какво е положението със сейфа с оръжията? — обърнах се към Марино. — Там имаше ли някакви дискети?

— Не.

— Това не означава, че някой не е проникнал и в него.

— Ако е така, значи са знаели комбинацията на сейфа и кода на алармата.

— Номерата едни и същи ли са? — запитах.

— Да. Навсякъде е използвал рождената си дата.