Проклетата кауза

— Е, трудно е да фалшифицираш подобно нещо.

Завихме по улица «Малвърн». Дъждовните капки падаха тежко върху предното стъкло. В мен се надигаха думи, които не можех да изрека, и когато завихме по улица «Кери», почувствах отчаяние. Исках да кажа на Уесли, че сме взели правилно решение, но приключването на една връзка не означава край с чувствата. Исках да го разпитам и за Кони — жена му. Исках да го поканя в дома си, както бях правила в миналото, и да го попитам защо вече не ми се обажда. Улицата към реката беше неосветена и Уесли караше бавно и внимателно.

— Ще се връщаш ли във Фредериксбърг тази вечер? — попитах.

Той замълча, после каза:

— Ние с Кони се развеждаме.

Не отговорих.

— Дълга история и вероятно разводът ще се проточи неприятно. Слава богу, децата вече са достатъчно големи.

Уесли отвори прозореца си, пазачът ни огледа и ни махна да минем.

— Бентън, ужасно съжалявам.

— Е, вероятно може да се каже, че получих това, което заслужавам. Кони се срещала с друг мъж повече от година, а аз нямах никаква представа. Страхотен детектив съм, нали?

— Кой е той?

— Предприемач от Фредериксбърг. Работеше по къщата ни.

— Тя знае ли за нас? — едва успях да запитам, тъй като винаги бях харесвала Кони, а смятах, че истината щеше да я накара да ме намрази.

Завихме по частния ми път. Уесли не отговори, докато не паркирахме близо до предната врата.

— Не знам — най-после каза той, като си пое дълбоко дъх и погледна облегнатите си върху волана ръце. — Сигурно е чула някои слухове, но тя не е от хората, които се вслушват в слухове, още по-малко пък им вярват. Кони знае, че прекарваме много време заедно, пътуваме и т.н. Но според мен просто си мисли, че това е само заради работата ни.

— Чувствам се ужасно заради всичко това.

Той не каза нищо.

— Все още ли живееш у дома? — запитах.

— Тя поиска да се изнесе — отговори Уесли. — Премести се в апартамент, където може редовно да се вижда с Дъг.

— Това е името на предприемача, нали?

Той се загледа с каменно лице през прозореца. Протегнах се и нежно го хванах за ръката.

— Слушай — казах тихо, — искам да ти помогна, но ти трябва да ми кажеш какво да направя.

Бентън ме погледна. За момент очите му се изпълниха със сълзи. Все още обичаше жена си. Разбирах го, но не исках да виждам тази проява на любов.

— Не мога да те оставя да ми помогнеш — каза той и се изкашля. — Особено сега. А и през по-голямата част от следващата година. Човекът, с когото тя се вижда, знае, че имам пари, наследени от семейството ми. Не искам да изгубя абсолютно всичко.

— Не виждам как би могло да стане, като се има предвид нейната постъпка.

— Сложно е. Трябва да внимавам. Искам децата да продължат да ме обичат и уважават.

Той ме погледна и изтегли ръката си.

— Знаеш как се чувствам. Моля те, просто остави нещата такива, каквито са.

— Знаеше ли за Кони през декември, когато решихме да…

Той ме прекъсна:

— Да, знаех.

— Разбирам — казах разстроено. — Можеше да ми кажеш. Това щеше да направи раздялата ни по-лека.

— Не мисля така — възрази Уесли.

— Лека нощ, Бентън — казах, като изскочих от колата и не се обърнах да видя как отпътува.

Вътре Луси слушаше Мелиса Етъридж. Зарадвах се, че племенницата ми е при мен и в къщата свири музика. Насилих се да не мисля за Уесли, като че ли можех да го пропъдя от ума си. Луси беше в кухнята. Свалих си палтото и оставих чантата си на плота.

— Всичко наред ли е? — запита тя, като затвори вратата на хладилника с рамо и занесе яйцата до мивката.

— Всъщност нищо не е наред.

— Имаш нужда от нещо за ядене и си късметлийка, защото възнамерявам да сготвя.

— Луси — казах, като се облегнах на плота, — ако някой се опитва да маскира смъртта на Едингс като инцидент или самоубийство, тогава мога да разбера какъв смисъл имат последвалите заплахи или интриги в офиса в Норфолк. Но защо някой от персонала може да е бил заплашван в миналото? Твоите дедуктивни способности са добри. Кажи ми.

Луси разбиваше белтъци в купата и печеше геврек във фурната. Навиците й за нискокалорично хранене бяха потискащи и въобще не разбирах как успява да ги поддържа.

— Не знаеш дали някой е бил заплашван преди — каза тя логично.

— Така е. Не знам поне засега.

Започнах да правя виенско кафе и заговорих отново:

— Просто се опитвам да си обясня. Търся мотив, но не го откривам. Защо не добавиш малко лук, магданоз и пипер на това? А и щипка сол няма да ти навреди.

— Искаш ли да ти приготвя и на теб? — запита тя, без да спре да разбива.

— Не съм гладна. По-късно може да хапна малко супа.

Тя вдигна очи към мен.

— Съжалявам, че имаш проблеми.

Знаех, че намеква за Уесли, но не възнамерявах да го обсъждам.

— Майката на Едингс живее наблизо — казах. — Мисля, че трябва да поговоря с нея.

— Тази вечер? В последната минута?

— Тя може да иска да говори точно тази вечер — отговорих. — Съобщили са й, че синът й е мъртъв и почти нищо друго.

— Да — промърмори Луси. — Честита Нова година.

Глава седма