Проклетата кауза

После влязохме в оръжейната. Карабините лежаха на рафтове по стената, а в сейфа, който полицаите бяха отворили сутринта, бяха прибрани пистолети, револвери и амуниции. Тед Едингс бе оборудвал малката спалня с преса за обрязване на гилзи, дигитална теглилка, матрица за зареждане и всичко друго, нужно, за да му осигури достатъчно патрони. В едно от чекмеджетата се съхраняваха медни тръби и капсули. Барутът седеше в старо войнишко сандъче. Изглежда, Едингс е бил запален по лазерни мерници и визьори.

— Струва ми се, че това показва доста изкривено мислене — каза Луси, като клекна пред сейфа и отвори пластмасовите кутии с оръжия. — Бих го нарекла повече от лека параноя. Сигурно е смятал, че го преследва цяла армия.

— Параноята е здравословна, когато някой наистина те преследва — казах.

— Аз лично започвам да си мисля, че е бил смахнат — намеси се Марино.

Не ми пукаше за техните теории.

— Усетих мирис на цианид в моргата — напомних с изчерпващо се търпение. — Не се е отровил сам, преди да влезе в реката, защото щеше да е мъртъв още преди да се гмурне.

— Ти си усетила мирис на цианид — каза Уесли. — Никой друг не го е усетил, а и резултатите от токсикологичната проба още не са готови.

— За какво намекваш? Че просто се е удавил? — запитах гневно.

— Не знам.

— Не видях нищо, което да сочи удавяне.

— Винаги ли виждаш следи при удавянията? — благоразумно запита той. — Мислех, че удавянията са ужасно трудни, което обяснява защо често докарват тук експерти от Флорида, за да помагат в подобни случаи.

— Започнах кариерата си в Южна Флорида и ме смятат за експерт по удавянията — отвърнах рязко.

Продължихме да спорим отвън на тротоара, застанали до колата му. Искаше ми се Уесли да ме заведе у дома, за да довършим разправията си. Луната беше забулена от облаци, най-близката улична лампа се намираше на следващата пресечка и не можехме да се видим добре.

— За бога, Кей, не намеквам, че не знаеш какво правиш — каза той.

— Точно това правиш.

Стоях до шофьорската врата, като че ли колата беше моя и ей сега щях да се кача в нея и да потегля.

— Заяждаш се с мен. Държиш се като задник.

— Разследваме смъртен случай — отвърна той спокойно. — Нито времето, нито мястото са подходящи да намесваме личните си проблеми.

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, Бентън. Хората не са машини. Те приемат нещата лично.

— Всъщност точно за това става дума, нали. — Той ме заобиколи и отключи вратата. — Реагираш така заради мен. Не съм сигурен, че това беше добра идея. Вероятно не трябваше днес да идвам тук — добави той и седна на шофьорското място. — Но мислех, че е важно. Опитвах се да направя правилното и смятах, че и ти ще постъпиш така.

Минах от другата страна и влязох в колата, като се зачудих защо Уесли не ми отвори вратата, при положение че винаги го правеше. Внезапно се почувствах ужасно изморена и се уплаших да не се разплача.

— Важно е и ти наистина постъпи правилно — казах. — Един човек е мъртъв. А аз не само вярвам, че е бил убит, но и смятам, че вероятно е бил замесен в нещо голямо и зловещо. Не мисля, че е изтрил компютърните си файлове и е изхвърлил резервните дискети. Това би означавало, че той е очаквал смъртта си.

— Да, определено би навело на мисълта за самоубийство.

— Този случай не е самоубийство.

Спогледахме се в тъмнината.

— Смятам, че някой е проникнал в къщата в нощта на смъртта му.

— Някой, когото е познавал.

— Или някой, който е познавал негов близък. Като колега, приятел или друг важен за него човек. Що се отнася до ключовете, използвани за влизане в къщата, то неговите липсват.

— Мислиш, че това има нещо общо с «Новите ционисти» — отсъди Уесли, който започваше да омеква.

— Страхувам се, да. А и някой се опитва да ме прогони.

— Полицията в Чесапийк.

— Може би не целият отдел — казах. — Вероятно само Роше.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е доста повърхностен. Външен слой, прекалено отдалечен от сърцевината. Подозирам, че интересът му към теб е съвсем отделно нещо.

— Единственият му интерес е да заплашва и да грубиянства — казах. — Следователно подозирам, че е свързан със задачата му.

Уесли замълча и се загледа през прозореца. За момент си позволих да се отпусна и се вторачих в него. После той се обърна към мен:

— Кей, доктор Мант съобщавал ли ти е някога, че са го заплашвали?

— Не. Но не знам дали би ми съобщил. Особено ако е бил уплашен.

— От какво? Това е, което не мога да си представя — зачуди се Уесли, като запали двигателя и потегли. — Ако Едингс е бил свързан с «Новите ционисти», каква връзка може да има това с доктор Мант?

Не знаех. Замълчах и се замислих, докато той шофираше. Бентън заговори отново:

— Възможно ли е английският ти колега просто да е изчезнал от града? Сигурна ли си, че майка му наистина е умряла?

Спомних си началника на моргата в Тайдуотър, който бе напуснал преди Коледа без причина и без предупреждение. После и доктор Мант внезапно бе заминал.

— Знам само това, което той ми съобщи — казах. — Но нямам причина да мисля, че лъже.

— Кога се връща другата съдебна лекарка? Онази, която е в отпуск по майчинство?

— Тя току-що роди.