Проклетата кауза

— А ти откъде разбра това?

— От майка му.

— Ами ключовете му? — попитах. — При трупа не е имало ключове, а той е имал нужда от тях, за да подкара колата си.

— Роше твърди, че не е имало ключове — поправи ме Марино.

Замислих се върху думите му и реших, че тази липса наистина е доста странна.

Уесли наблюдаваше страниците от възстановените файлове, които излизаха от принтера.

— Всичките приличат на вестникарски материали — каза той.

— Публикувани? — запитах.

— Вероятно. Някои от тях изглеждат доста стари. Например самолетът, който се разби в Белия Дом. Самоубийството на Винс Фостър.

— Може би Едингс просто е разчиствал ненужното — предположи Луси.

— А, ето — каза Марино, загледан в някакъв банков документ. — На десети декември в сметката му са постъпили три хиляди долара.

Той отвори друг плик и продължи:

— Същото е и за ноември.

Това се отнасяше и за октомври и за останалата част от годината, а според другите данни Едингс определено е имал нужда от допълнителни доходи. Ипотеката върху къщата му беше хиляда долара на месец, сметките за кредитните му карти също толкова, а годишната му заплата бе едва четиридесет и пет хиляди.

— Мамка му. С всичките тези допълнителни мангизи той е имал около осемдесет бона годишно — каза Марино.

— Не е зле.

Уесли остави принтера, приближи се към мен и постави лист в ръката ми.

— Некрологът на Дуейн Шапиро — каза той. — «Вашингтон Пост», шестнадесети октомври миналата година.

Статията беше съвсем кратка и просто съобщаваше, че Дуейн Шапиро е работил като монтьор в сервиз на «Форд» във Вашингтон и е бил застрелян при опит да откраднат колата му, когато се прибирал у дома от бара късно през нощта. Споменатите в некролога роднини не живееха близо до Вирджиния, а за «Новите ционисти» нямаше и дума.

— Едингс не е писал това — казах. — Направил го е репортер на «Пост».

— Как тогава се е снабдил с книгата? — запита Марино.

— И защо, по дяволите, я е държал под леглото си?

— Може да я е четял — отговорих. — Сигурно не е искал някой друг — например домашната помощница — да я види.

— Ето и бележките му — извика Луси, която седеше втренчена в екрана, отваряше файловете един след друг и даваше команда за печат. — Добре, сега стигаме до важните неща. По дяволите — възкликна тя развълнувано, докато текстовете прелитаха пред нея, а лазерният принтер шумеше тихичко. — Страхотно.

Тя спря работата си и се обърна към Уесли:

— Тук има разни истории за Северна Корея, смесени с данни за Джоуъл Хенд и «Новите ционисти».

— Какво за Северна Корея? — запита Уесли, зачетен в отпечатаните страници, докато Марино ровеше из следващото чекмедже.

— Проблемът, който нашето правителство имаше с тях преди няколко години, когато корейците се опитваха да произведат плутоний за бомба в една от ядрените си централи.

— Нормално е да предположим, че Хенд се интересува от горива, енергия и разни подобни — казах. — Тези неща са споменати в книгата.

— Добре — съгласи се Уесли. — Може това да е очерк за него. Или по-добре казано, началото на голяма статия за него.

— Защо Едингс би изтрил файла с голяма статия, която още не е довършил? — попитах. — И съвпадение ли е това, че го е направил в нощта, когато е умрял?

— Ако е възнамерявал да извърши самоубийство, не е невъзможно — отговори Уесли. — А в момента все още не сме сигурни дали не е направил точно това.

— Така е — потвърди Луси. — Изтрил е цялата си работа, така че след като умре, никой да не може да я види. После наглася нещата така, че смъртта му да изглежда като нещастен случай. Може да не е искал хората да знаят, че е извършил самоубийство.

— Абсолютно възможно — съгласи се Уесли. — Може да е бил намесен в нещо, от което не е можел да се измъкне. Това обяснява и ежемесечните вноски в банковата му сметка. Или пък може да е страдал от депресия или тежка лична загуба, за която да не знаем нищо.

— Или пък някой друг е изтрил файловете и е отнесъл резервните дискети — казах. — Това може да е било извършено и след смъртта му.

— Тогава този човек е имал ключ, знаел е кодовете и комбинацията — каза Уесли. — Знаел е, че Едингс не си е у дома и няма да се върне — допълни той и погледна към мен.

— Да — потвърдих.

— Доста сложно.

— Целият случай е сложен — възразих, — но мога да ти кажа със сигурност, че ако Едингс е бил отровен под водата с цианид, няма начин да го е извършил сам. А и искам да знам защо е имал толкова много оръжия. Също така искам да знам защо пистолетът, който е носел със себе си в лодката, имаше гланц «Бърдсонг» и беше зареден с «убийци на ченгета».

Уесли отново ме погледна. Хладнокръвието му ме вбеси.

— Тези му увлечения по оръжията определено могат да се смятат за показател на лабилността му — каза той.

— Или просто за показател на страха му, че ще бъде убит — поправих го.