Проклетата кауза

— Е, не е свършил много добра работа, освен ако ти не си искала деца.

— От него не исках.

— А сега?

— Все още не искам дете от него. Заповядай — подадох чинията на Марино. — Хайде да поседнем.

— Почакай малко. Това ли е всичко?

— Какво още искаш?

— Мамка му, док. Това не е храна. И какви, по дяволите, са онези малки зелени парченца с черните точки?

— Киви. Сигурно си го ял и преди — отвърнах търпеливо. — Но ако искаш, мога да ти направя и един геврек.

— Да, няма да е лошо. С топено сирене. Имаш ли маково семе?

— Ако ти направят проба за наркотици днес, ще бъде положителна за морфин.

— И не ми давай от ония нискокалорични свинщини, дето имат вкус на глина.

— Не, нямат — казах. — Глината е по-вкусна.

Не му сложих масло, защото ми се искаше поне малко да удължа живота му. Ние с Марино вече бяхме нещо повече от партньори и дори приятели. Зависехме един от друг по начин, който никой не можеше да обясни.

— Е, разкажи ми какво си правила — каза той, когато седнахме до масата. — Знам, че цяла нощ не си спала и си се занимавала с нещо.

Той лапна голяма хапка от геврека и се протегна към сока си. Разказах му за посещението си при госпожа Едингс и за бележката, която бях написала и изпратила до неизвестните факсови номера.

— Странно е, че е изпращал факсове навсякъде другаде освен в собствената си служба.

— Има и два факса до работата му — напомних. — Трябва да поговоря с тези хора.

— Пожелавам ти късмет. Не забравяй, че те са журналисти.

— Точно от това ме е страх. За тия кретени Едингс е просто още една история. Единственото, за което им пука, е какво ще правят с информацията. А колкото по-ужасна е смъртта му, толкова повече ще им хареса.

— Е, не знам какво ще излезе, но подозирам, че всеки в службата, с когото е бил близък, страхотно ще внимава какво казва. И не съм сигурна, че ги обвинявам за това. Разследването на смъртен случай е доста зловещо за хора, които не са молили да ги поканят в него.

— Какви са токсикологичните му резултати? — запита Марино.

— Надявам се да ги научим днес — отговорих.

— Добре. Ако потвърдят, че става дума за цианид, тогава ще можем да работим по този случай както трябва. А сега се опитвам да обясня положението на шефа и се чудя какво, по дяволите, да правя с ченгетата от Чесапийк. Казвам на Уесли, че си имаме работа с убийство, но той иска доказателства, защото и него го притискат.

Споменаването на името на Уесли ме разстрои. Загледах се през прозореца към тъмната река, движеща се лениво между големите мрачни скали. Слънцето осветяваше сивите облаци в източната част на небето. Чух шум от душа в задната част на къщата, където бе отседнала Луси.

— Май Спящата красавица се е събудила — каза Марино. — Тя ще има ли нужда от возене?

— Мисля, че ще прекара деня в местния офис на ФБР. Трябва да тръгваме — добавих, защото събранието в службата ми винаги започваше в осем и половина.

Марино ми помогна да събера чиниите и да ги сложа в умивалника. След минута облякох палтото и взех лекарската си чанта и куфарчето. Племенницата ми се появи в антрето с мокра коса и здраво завързан халат.

— Сънувах кошмар — съобщи тя потиснато. — Някой ни застреля, докато спяхме. Деветмилиметров в тила. Нагласиха нещата така, че да прилича на обир.

— Така ли? — запита Марино, докато си слагаше ръкавиците, подплатени със заешка кожа. — А къде беше вашият верен слуга? Защото това не може да стане, ако аз съм в къщата.

— Нямаше те.

Той й хвърли любопитен поглед, но бързо осъзна, че Луси говореше сериозно.

— Какво, по дяволите, си яла снощи? — запита той.

— Беше като на филм. Сигурно е продължило с часове — продължи мисълта си Луси, като ме погледна с подпухнали, изморени очи.

— Искаш ли да дойдеш с мен в службата? — попитах.

— Не, не. Ще се оправя. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е да седя, заобиколена от банда трупове.

— Ще се срещаш ли с колегите си от града? — запитах притеснено.

— Не знам. Възнамерявахме да изпробваме някои от новите кислородни апарати, но нещо хич нямам желание да обличам неопрен и да се гмуркам в закрит басейн, който мирише на хлор. Смятам, че просто ще изчакам да ми докарат колата и после ще си тръгна.

Марино и аз не говорихме много, докато пътувахме към центъра. Здравите му гуми прорязваха заледените улици шумно. Знаех, че се тревожеше за Луси. Колкото и грубо да се държеше с нея, ако някой друг се опиташе да направи същото, би го унищожил с голи ръце. Познаваше племенницата ми от десетгодишна. Марино беше човекът, който я научи да кара кола и да стреля.

— Док, трябва да те питам нещо — най-после каза той, когато намали пред будката за пътна такса и шумът от веригите замря. — Смяташ ли, че Луси е добре?

— Всеки сънува кошмари — отговорих.

— Ей, Бонита — извика той на служителката, като протегна картата си през прозореца, — кога ще направиш нещо по въпроса за времето?

— Не ме обвинявай за това, капитане — ухили се тя и вдигна бариерата. — Каза ми, че ти отговаряш за това.