Проклетата кауза

Жизнерадостният й глас ни последва по пътя, а аз се замислих колко е тъжно, че живеем във време, когато дори продавачите носеха гумени ръкавици от страх да не би да докоснат нечия заразена плът. Зачудих се дали щеше да се стигне до момент, когато всички ние да живеем в камери, за да не умрем от болести като треската «Ебола» или СПИН.

— Просто ми се струва, че се държи малко странно — продължи Марино, като вдигна прозореца си. — Къде е Джанет? — добави той.

— Мисля, че е в Аспен със семейството си.

Той се загледа напред, без да проговори.

— След това, което се случи в дома на доктор Мант, не я обвинявам, че е разстроена.

— По дяволите, обикновено тя е човекът, който си търси белята — каза той. — Тя не се притеснява. Точно затова Бюрото й позволи да се набута в ЕСЗ. Не можеш да си позволиш да се разстройваш, когато си имаш работа с терористи и бели супермъже. Не лъжеш, че си болен само защото си сънувал някакъв шибан кошмар.

На магистралата Марино зави към отбивката за Седма улица, после по старинните павирани улички на «Шокхоу Слип» и накрая зави на север по Четиринадесета, където работех всеки ден, когато се намирах в града. Офисът на главния съдебен лекар на Вирджиния, или ОГСЛ, беше солидна сграда с гипсова мазилка и малки тъмни прозорци, които ми напомняха за зловещи, подозрителни очи. Те гледаха към копторите на изток и банковия район на запад, а над главите ни се виждаха магистрали и железопътни линии, прорязващи небето.

Марино спря на задния паркинг, където стояха впечатляващ брой коли, като се има предвид състоянието на пътищата. Застанах пред затворената врата на гаража и отключих малката странична врата. Тръгнах по рампата, предназначена за носилките, влязох в моргата и чух гласовете на хората, работещи надолу по коридора. Залата за аутопсии се намираше до гигантския хладилник, а вратите й бяха широко отворени. Влязох вътре в момента когато заместникът ми, Филдинг, сваляше няколкото тръбички и катетри от тялото на млада жена, разположено на втората маса.

— Ти с кънки ли дойде? — запита той, не особено учуден, че ме вижда.

— Почти. Днес може да ми се наложи да карам микробуса. В момента съм без кола.

Той се наведе по-близо към пациентката си и леко се намръщи, докато разглеждаше татуираната около увисналата лява гърда гърмяща змия, чиято зейнала паст бе насочена към зърното.

— Кажи ми, моля ти се, как може да се издокараш с нещо подобно? — запита Филдинг.

— Според мен майсторът на татуировката е единственият спечелил от сделката — отговорих. — Провери и вътрешната страна на долната й устна. Сигурно и там има татуировка.

Той дръпна долната устна, на чиято вътрешна страна с големи разкривени букви бе написано «Да ти го начукам». Филдинг ме погледна изненадано.

— Откъде знаеше за това?

— Татуировките са любителска направа. Тя изглежда рокерско маце и предполагам, че е виждала как изглежда отвътре затвора.

— Вярно по всички точки — ухили се той, като грабна чиста кърпа и избърса лицето си.

Колегата ми, културист, винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент униформата му щеше да се пръсне, и се потеше обилно, докато ние останалите вечно мръзнехме. Но Филдинг беше способен патолог, симпатичен и приятен човек, а и твърдо вярвах, че е лоялен.

— Възможна свръхдоза — обясни той, докато скицираше татуировката на диаграмата. — Предполагам, че е прекарала Нова година по-весело, отколкото трябва.

— Джак, колко пъти си имал работа с полицията в Чесапийк? — запитах.

Той продължи да рисува.

— Много малко.

— А наскоро?

— Не. Защо? — попита той и ме погледна любопитно.

— Имах доста странна среща с един от техните детективи.

— Във връзка с Едингс?

Филдинг започна да мие трупа и дългата тъмна коса се разпиля по блестящата стомана.

— Точно така.

— Знаеш ли, странно е, но Едингс тъкмо ми се беше обадил. Сигурно само ден преди да умре — каза Филдинг, без да изпусне маркуча.

— Какво искаше?

— Не знам. Бях тук и работех върху случай. Въобще не говорих с него. Сега ми се иска да го бях направил.

Той се качи на малката стълба и започна да снима трупа.

— За дълго ли си в града?

— Не знам — отговорих.

— Е, ако имаш нужда от помощ в Тайдуотър, на разположение съм.

Светкавицата проблесна и той зачака излизането на снимката.

— Не помня дали ти казах, но Джини отново е бременна и вероятно ще се зарадва да се изнесе за известно време от къщата. Тя обича океана. Кажи ми името на детектива, за когото се тревожиш, и аз ще се погрижа за него.

— Иска ми се някой наистина да го направи — казах. Светкавицата отново проблесна, а аз се замислих за къщата на доктор Мант. Не можех да си представя, че мога да настаня Филдинг и жена му там или дори някъде наблизо.

— Бездруго е по-разумно да останеш тук — добави той. — А и се надявам, че доктор Мант няма да остане завинаги в Англия.

— Благодаря ти — казах трогнато. — Чудесно ще е, ако можеш да отиваш там няколко пъти седмично.

— Няма проблеми. Можеш ли да ми подадеш Никона?

— Кой по-точно?

— Ами онзи с единичния рефлективен обектив. Мисля, че е в онзи шкаф там — посочи той.