Проклетата кауза

Другото, което ми направи впечатление веднага, бе, че след като е работил у дома, нормално беше да се предположи, че е провел безброй разговори със службата си, но не беше така. От средата на декември бе звънял в службата си само два пъти, поне от машината, която намерихме в дома му. Това се разбираше лесно, тъй като бе вкарал команда за бързо набиране, в която «Бюро АП» се появяваше в идентификационната колонка заедно с по-малко ясни имена като НВСЕ, МСО, КПТ и ЛМ. Три от тези номера бяха с кодове от Тайдуотър, Централна и Северна Вирджиния, а районният код за МСО беше Мемфис, Тенеси.

Опитах се да заспя, но информацията прелиташе пред очите ми, а въпросите ме измъчваха, защото не можех да ги изключа от съзнанието си. Зачудих се с кого ли се е свързвал Едингс по тези различни места и дали това имаше някакво значение. Но най-вече не можех да се отърва от спомена за мястото, където бе умрял. Все още виждах тялото му, носещо се из калната река, увиснало на безполезен маркуч, закачен за ръждясал болт. Спомних си сковаността, която бях усетила, докато го държах в ръце и плувах нагоре с него. Дълго преди да достигна повърхността, знаех, че е мъртъв от много часове. Това бе още една причина да подозирам, че е бил мъртъв отдавна, когато някой е влязъл в ричмъндския му апартамент и е изтрил компютърните му файлове.

В три сутринта се надигнах в леглото и се вторачих в тъмнината. Къщата бе абсолютно тиха, с изключение на обичайните си звуци, и аз просто не можех да изключа подсъзнанието си. Спуснах неохотно краката си на пода. Сърцето ми биеше усилено, като че ли се бях стреснала от ставането си в такъв ранен час. Влязох в кабинета, затворих вратата и надрасках следното кратко писъмце:

На вниманието на заинтересуваните: Знам, че това е номер на факс, иначе бих ви се обадила лично. Ако е възможно, трябва да науча самоличността ви, защото номерът се появи на разпечатка от факса на наскоро починал човек. Моля, свържете се с мен колкото се може по-скоро. Ако се нуждаете от потвърждение за верността на тази връзка, свържете се с капитан Пит Марино от полицейския участък на Ричмънд.

Добавих телефонните си номера, написах титлата и името си и изпратих писмото до всеки факс, отбелязан в журнала на Едингс, с изключение, разбира се, на «Асошиейтид Прес». Известно време седях зад бюрото, като гледах замаяно към факса, като че ли машината незабавно щеше да разреши този случай. Но тя въобще не заработи. Към шест часа звъннах на Марино.

— Очевидно не е имало бунт — казах, след като телефонът на Марино се удари в нещо, падна и накрая гласът му замърмори по линията. — Слава богу, буден си.

— Колко е часът?

Гласът му звучеше зашеметено.

— Време е да се надигаш.

— Заключихме пет човека. Останалите се укротиха и се прибраха. Защо си будна?

— Аз съм вечно будна. А и не бих ти отказала да ме закараш до работата.

— Добре, слагай кафето — отвърна той. — Идвам.

Глава осма

Когато Марино пристигна, Луси все още беше в леглото, а аз правех плодова салата и кафе. Отворих му и се изненадах, когато видях улицата. През нощта Ричмънд бе станал като от стъкло. По новините чух, че падащи клони и дървета са съборили електрическите стълбове в няколко района в града.

— Имаше ли проблеми? — запитах, като затворих вратата.

— Зависи какво имаш предвид — отговори Марино, като свали палтото си и ми го подаде.

— С шофирането.

— Имам вериги. Но бях на улицата до късно през нощта и съм ужасно изморен.

— Ела, ще ти сипя кафе.

— Не от онази безкофеинова свинщина, надявам се.

— Гватемалско е и има колкото искаш кофеин.

— Къде е хлапето?

— Спи.

— Уха. Сигурно е хубаво — прозя се той отново.

Влязохме в кухнята. През големите прозорци се виждаше оловно сивата ленива река. Скалите бяха покрити с лед, а дърветата изглеждаха като от детска приказка и проблясваха в бледата утринна светлина. Марино си сипа кафе и щедро добави захар и сметана.

— Искаш ли кафе? — запита ме той.

— Черно, моля.

— Мисля, че вече не би трябвало да ми напомняш.

— Никога не съм сигурна — отвърнах, докато вадех чинии от шкафа. — Особено с мъже, заразени с някаква странна болест, която им пречи да помнят важни за жените подробности.

— Да бе. Още сега мога да ти дам списък с неща, които Дорис никога не помнеше, като започнеш с това, че вечно използваше моите инструменти и никога не ги прибираше на мястото им — каза той, като говореше за бившата си жена.

Застанах до плота, за да приготвя закуската, а Марино се огледа притеснено, като че ли искаше да запали цигара. Не възнамерявах да му позволя.

— Предполагам, че Тони никога не ти е правил кафе — каза той.

— Тони никога не правеше нищо за мен. Само се опитваше да ми направи бебе.