Проклетата кауза

— Изпращах му пари всеки месец. Знаете какви са данъците върху наследствата, а Тед беше свикнал да живее над възможностите си. Предполагам, че ние с баща му сме виновни за това. — Тя едва успя да продължи. — Животът на сина ми не беше достатъчно тежък. Струва ми се, че и моят също, докато Артър не почина.

— Какво работеше съпругът ви?

— Занимаваше се с тютюн. Запознахме се през войната, когато по-голямата част от цигарите в света се произвеждаха тук, но въпреки това беше трудно да се снабдите с тях, а и с чорапи също.

Спомените я успокояваха, затова не я прекъснах.

— Една вечер отидох на прием в офицерския клуб в хотел «Джеферсън». Артър беше капитан в едно поделение на армията, наречено «Ричмъндските кавалеристи», и можеше да танцува. — Тя се усмихна замечтано. — О, той танцуваше така, като че ли музиката бе в кръвта му. Забелязах го веднага. Погледите ни се срещнаха само веднъж, но за секунда разбрахме, че ще прекараме живота си заедно.

Тя се загледа в огъня, който прашеше и трептеше, сякаш искаше да каже нещо важно.

— Разбира се, това беше част от проблема — продължи тя. — Ние с Артър бяхме прекалено погълнати един от друг. Струва ми се, понякога момчетата си мислеха, че ни пречат.

Госпожа Едингс спря и ме погледна в очите.

— Дори не ви попитах дали искате чай или нещо по-силно.

— Благодаря. Нямам нужда от нищо. Тед и брат му бяха ли близки?

— Вече дадох на полицая номера на Джеф. Как му беше името? Мартино или нещо подобно. Всъщност той ми се стори доста груб. Знаете ли, в такава вечер е приятно да пийнеш малко «Голдшлагер».

— Не, благодаря ви.

— Открих го чрез Тед — каза тя и внезапно потъна в сълзи. — Той го открил, когато караше ски някъде на запад и донесе една бутилка вкъщи. Имаше вкус на течен огън с малко канела. Тед каза така, когато ми го даде. Той винаги ми носеше разни неща.

— Някога носил ли ви е шампанско?

Тя деликатно издуха носа си.

— Споменахте, че днес е трябвало да ви посети — напомних й.

— Трябваше да дойде на обед.

— В хладилника му имаше бутилка хубаво шампанско. С панделка около нея. Чудя се дали е възнамерявал да ви го подари, когато дойде днес на обед.

— О, не — отвърна тя с треперещ глас. — Сигурно е било за някое друго празненство. Аз не пия шампанско. От него ме боли глава.

— Търсехме и компютърните му дискети — казах. — Също и някакви бележки, свързани с работата му напоследък. Някога молил ли ви е да приберете някои от нещата му?

— Някои от спортните му принадлежности са на тавана, но са ужасно стари. — Гласът й затрепери отново. — И разни училищни документи.

— Знаете ли дали е имал сейф някъде?

— Не — поклати глава тя.

— А някой приятел, на когото е можел да повери нещата си?

— Не знам нищо за приятелите му.

Леден дъжд зачука по стъклата на прозорците.

— И никога не ви е споменавал за романтичните си интереси. Не е ли имал такива?

Тя стисна устни.

— Моля ви, кажете ми, ако не съм доразбрала нещо.

— Преди няколко месеца доведе едно момиче. Май беше през лятото. Струва ми се, че тя беше някакъв учен. Мисля, че се бяха запознали покрай историята, върху която той работеше тогава. Имахме лек спор заради нея.

— Защо?

— Тя беше привлекателна, от онзи академичен тип. Може да е професор. Не помня добре, но е някъде от чужбина.

Изчаках, но тя не каза нищо повече.

— За какво беше спорът ви?

— Още в минутата, когато я видях, разбрах, че има лош характер, и не я допусках в дома си.

— В Ричмънд ли живее?

— Предполагам, да, но не знам къде.

— Но той може да е продължил да се вижда с нея.

— Нямам идея с кого се е виждал Тед — отвърна тя. Бях сигурна, че лъже.

— Госпожо Едингс — казах, — по всичко личи, че синът ви не се е задържал много в дома си.

Тя само ме погледна.

— Имал ли е домашна помощница? Или някой, който да се грижи за растенията му?

— Изпращах моята слугиня, когато трябваше — отговори тя. — Корайън. Понякога му носеше и храна. Тед никога не готвеше.

— Кога за последен път е ходила там?

— Не знам — отвърна тя лаконично и осъзнах, че въпросите я изморяват. — По някое време преди Коледа. Поне така си мисля, защото тя беше болна от грип.

— Някога споменавала ли ви е какво има в къщата му?

— Предполагам, имате предвид оръжията — каза тя. — Още едно от нещата, които започна да колекционира преди една-две години. Това беше всичко, което искаше за рождения си ден — сертификат за подарък от оръжеен магазин. Сякаш една жена би посмяла да влезе в подобно място.

Нямаше смисъл да я притискам повече, защото единственото й желание беше синът й да е жив. Виждаше всичко друго просто като намеса в личния й живот, която бе решила да игнорира. Към десет се отправих към къщи. На два пъти се хлъзнах лошо по заледените, тъмни улици. Нощта беше ужасно студена. Ледът, който покриваше дърветата и улиците, пропукваше с резки шумове.