Проклетата кауза

— Проверих и отзад и отпред, капитане — каза екип 117. — Няма и следа от колата, която ни описа.

— Разбрано — отвърна Марино и ме погледна раздразнено. — Колата на Луси не е в офиса ти. Не разбирам — допълни той. — Всичко ми се вижда съвсем безсмислено.

Тръгнахме пеша към парк «Либи Хил», защото не беше далеч, а и искахме да поговорим.

— Имам чувството, че Дани е качил някого — каза Марино и запали цигара. — Възможно е да има нещо общо с наркотици.

— Дани не би направил подобно нещо, докато кара колата ми — възразих, но знаех, че звучи наивно. — Не би качил никого.

Марино се завъртя към мен.

— Хайде де. Не знаеш това със сигурност.

— Никога не съм имала никаква причина да го смятам за безотговорен или за търговец на дрога, или каквото и да било друго.

— Е, според мен е ясно, че е водил двойствен живот, както казват хората.

— Въобще не знаем подобно нещо — казах изморена от разговора.

— Ще трябва бързо да научиш това, защото по теб има доста от кръвта му.

— В наши дни се безпокоя за кръвта, независимо чия е.

— Слушай, просто искам да кажа, че хората могат да те разочароват понякога.

Светлините на града се простряха пред нас.

— А понякога хората, които не познаваш много добре, са по-лоши от онези, които въобще не познаваш — продължи той. — Ти имаше доверие на Дани, защото го харесваше и смяташе, че добре си върши работата. Но извън службата той може да се е занимавал с какво ли не, а ти да нямаш никаква представа за това.

Не отговорих. Всичко казано беше вярно.

— Той е симпатично хлапе, хубаво момче. А сега кара такъв страхотен автомобил. Най-малкото може да се е изкушил да се поизфука, преди да върне колата на шефа си. Или пък е искал да си купи малко дрога.

Повече се тревожех дали Дани не е станал жертва на крадци на коли и напомних на Марино, че напоследък имахме доста подобни случаи.

— Възможно е — съгласи се Марино и в същия момент забеляза мерцедеса ми. — Но колата ти е още тук. Защо ще поразходиш някого по улицата, после ще го застреляш, а накрая ще оставиш колата на мястото й? Защо да не я откраднеш? Също така възможно е да става дума за гей-скандал. Замисляла ли си се върху това?

Стигнахме до мерцедеса ми. Репортерите се нахвърлиха върху нас с нови въпроси, като че ли това бе престъплението на века. Пренебрегнахме ги, отидохме до шофьорската врата и проверихме вътрешността на колата. Огледах дръжките, пепелниците, таблото и кожената тапицерия, но не видях нищо нередно. Нямаше следи от борба, но постелката от дясната страна беше мръсна. Забелязах оставени от обувки отпечатъци.

— Така ли я намерихте? — попитах. — С отворена врата?

— Ние отворихме вратата — отговори Марино. — Но не беше заключена.

— Никой ли не е влизал вътре?

— Никой.

— Това го нямаше преди — посочих към постелката.

— Какво?

— Виждаш ли отпечатъците и калта? — запитах тихо, за да не ме чуят журналистите. — На тази седалка не би трябвало да е седял човек. Нито докато Дани е шофирал, нито по-рано, когато я поправяха във Вирджиния Бийч.

— А Луси?

— Не. Тя не се е возила с мен напоследък. Мисля, че никой не е седял там, откак я почиствах за последен път.

— Не се тревожи, ще проверим всичко. — Марино отмести очи от мен и добави неохотно: — Знаеш, че ще се наложи да я задържим, док.

— Разбира се — съгласих се и се отправихме обратно към улицата близо до тунела, където бяхме паркирали.

— Чудя се дали Дани е познавал Ричмънд добре — каза Марино.

— И преди е идвал в службата ми — отговорих потиснато. — Всъщност, когато го назначихме, той стажува една седмица при нас. Не си спомням къде беше отседнал, но мисля, че ставаше дума за «Комфърт Ин» на улица «Броуд».

Повървяхме мълчаливо известно време, после добавих:

— Очевидно е познавал добре района около службата.

— Да. Това включва и този район, тъй като службата ти се намира само на десетина пресечки оттук.

Внезапно се сетих нещо.

— Не знаем дали просто не е дошъл тук, за да си купи нещо за ядене, преди да се качи в автобуса на път за вкъщи. Как можем да сме сигурни дали не е бил зает с нещо толкова прозаично?

До колите ни бяха паркирани няколко полицейски автомобила и микробусът на криминалистите. Репортерите си бяха отишли. Отключих вратата на колата и се качих. Марино застана с ръце в джобовете и с подозрително изражение на лицето, тъй като ме познаваше добре.

— Няма да го аутопсираш тази вечер, нали? — запита той.

— Не.

Не беше необходимо да се извършва спешна аутопсия, затова не възнамерявах да се захващам с това тази вечер.

— А и не искаш да се прибереш у дома. Усещам го.

— Трябва да се свършат някои неща — казах. — Колкото повече чакаме, толкова повече можем да загубим.

— Къде искаш да опитаме? — запита Марино, защото знаеше как се чувстваш, когато някой от колегите ти бъде убит.

— Ами наоколо има няколко места, където можеш да се нахраниш. Например «Мили».

— Не. Прекалено скъпо е. Същото е и при «Патрик Хенри» и повечето места в «Слип» и «Шокхоу Ботъм». Не забравяй, че Дани не е имал много пари, освен ако е печелил от нещо, за което не знаем.