Проклетата кауза

Номерът на Дани беше МЕ–3096, което означаваше, че той е тридесетият случай в централния район на Вирджиния през новата година. След прекараните в хладилника часове, не беше много лесно да се работи с него. Когато го вдигнахме на масата, ръцете и краката му се удариха шумно в неръждаемата стомана, като че ли протестиращи срещу това, което се готвехме да направим. Свалихме мръсните, окървавени дрехи. Едва измъкнахме ръцете от ръкавите, а и тесните джинси се оказаха доста упорити. Бръкнах в джобовете му и извадих двайсет и седем цента и халка с ключове.

— Странно — казах, докато поставях предметите върху количката, покрита с хартиен чаршаф. — Какво ли е станало с ключовете от колата ми?

— От онези, закачени за дистанционното управление ли бяха?

— Да.

— Нямаше ги и на местопрестъплението, нали?

— Не ги намерихме. Не висяха от волана и предположих, че са у Дани — обясних, докато свалях дебелите спортни чорапи.

— Е, вероятно убиецът ги е взел или са се загубили.

Спомних си хеликоптера, създал ужасна бъркотия.

Някой ми беше казал, че е видял Марино по новините. Размахвал юмруци и крещял вбесено, а аз съм стояла до него.

— Добре. Има татуировки — съобщи Филдинг и взе бележника.

На горната част на стъпалата на Дани бяха изрисувани чифт зарове.

— Змийски очи — каза Филдинг. — Сигурно е било доста болезнено.

Открих малък белег от операция на апандисит и друг на лявото коляно на Дани, който вероятно бе от нараняване в детските му години. На дясното му коляно се виждаха лилави белези от скорошната операция, а мускулите на крака бяха леко атрофирали. Взех проби от ноктите и косата му, но на пръв поглед нищо не показваше следи от борба. Не видях нищо, което да ме наведе на мисълта, че се е съпротивлявал на човека, на когото се е натъкнал пред кафе «Хил», където бе изпуснал кесията с остатъците от вечерята си.

— Хайде да го обърнем — казах.

Филдинг го хвана за краката, а аз пъхнах ръце под мишниците му. Обърнахме го по корем. Взех лупата и насочих силната светлина, за да огледам тила му. Дългата тъмна коса бе сплъстена от съсирената кръв и различните частици. Палпирах скалпа му.

— Трябва да го обръснем, за да сме сигурни. Но, изглежда, имаме рана от изстрелян от упор куршум зад дясното ухо. Къде са филмите?

— Вече трябва да са готови — отговори Филдинг и се огледа.

— Трябва да реконструираме това.

— Мамка му.

Той ми помогна да съединим дълбоката звездообразна рана, която приличаше по-скоро на изход, защото беше огромна.

— Определено е вход — казах, докато внимателно бръснех тази част от скалпа с острието на скалпела. — Виж, тук има следа от цевта. Много слаба. Ето тук — очертах я с пръста на окървавената си ръкавица. — Това е адски разрушително. Почти като пушка.

— Четиридесет и пети?

— Дупка с диаметър един сантиметър — казах почти на себе си. — Да, определено отговаря на четиридесет и пети.

Започвах да свалям парчета от черепа, за да огледам мозъка, когато се появи техникът и постави рентгеновите снимки върху осветения екран. Ярката бяла форма на куршума беше заседнала във фронталния синус, на седем сантиметра от темето.

— Господи — измърморих, вторачвайки се в него.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Филдинг. Приближихме се, за да можем да го огледаме по-добре. Деформираният куршум беше огромен, с остри назъбени краища, прегънати назад като животински нокти.

— Хидра-шок не може да направи това — каза заместникът ми.

— Не, не може. Това е някакъв специален куршум.

— Може да е «Старфайър» или «Голден Сейбър»?

— Нещо такова — съгласих се объркано, защото никога преди не бях виждала подобен куршум в моргата. — Мисля обаче, че е «Блек Талън», защото намерената гилза не е «Ремингтън» или PMC, а «Уинчестър». «Уинчестър» произвеждаха «Блек Талън», преди да ги забранят.

— «Уинчестър» прави и «Силвъртип».

— Това определено не е «Силвъртип» — отвърнах. — Виждал ли си някога «Блек Талън»?

— Само в списанията.

— Месингови, с черно покритие, с нащърбен кух връх, който цъфва по този начин. Виж остриетата — показах му на снимката. — Невероятно унищожителни. Минава през теб като електрически трион. Чудесни за полицаите, но истински кошмар, ако попаднат в лоши ръце.

— Господи — възкликна Филдинг развълнувано. — Прилича на проклет октопод.

Свалих гумените ръкавици и ги смених с плътни платнени, защото куршуми като «Блек Талън» бяха опасни в моргата. Те представляваха по-голяма заплаха от убождане с игла, а аз не знаех дали Дани е имал хепатит или СПИН. Не исках да се порежа на назъбения метал, който го беше убил, така че убиецът да отнеме два живота вместо един.

Филдинг си сложи чифт сини уплътнени ръкавици, които бяха по-здрави от гумените, но не достатъчно.

— Можеш да ги носиш, докато водиш бележки — казах. — Но за нищо друго.

— Толкова ли е опасно?

— Да — отговорих и включих триона. — Ако си с тях и докоснеш куршума, със сигурност ще се порежеш.

— Това не ми прилича на кражба на кола. Изглежда, някой е бил доста сериозен.

— Така е — извиках силно, за да заглуша шума от триона. — По-сериозно не може и да бъде.