Проклетата кауза

Мисълта за Луси, сама в колата си с един непознат, ме изпълни с ужас. Видях главата на Дани пред очите си. Усетих разбитата кост под ръкавиците, хлъзгави от кръвта му.

— Рик заподозрян ли е? — изненадано запита Луси.

— В момента всеки е.

Взех телефона от бара. Марино тъкмо се бе прибрал, но преди да успея да кажа нещо, той заговори:

— Намерихме гилзата.

— Браво — възкликнах с облекчение. — Къде?

— Представи си, че се намираш на пътя и гледаш надолу към тунела. Беше в храстите, на около три метра вляво от пътеката, където започва кървавата следа.

— Значи мерникът му е биел надясно — казах.

— Да, освен ако и Дани, и убиецът са вървели надолу по хълма заднишком. А и онзи задник е бил със сериозни намерения. Калибърът е четиридесет и пети. «Уинчестър».

— Зловещо.

— Точно така. Убиецът е искал да се увери, че Дани е мъртъв.

— Марино — прекъснах го, — тази вечер Луси се е срещнала с приятеля на Дани.

— Имаш предвид с човека, който е шофирал колата й?

— Да — отговорих и му обясних всичко.

— В това май има логика — каза той. — Двамата са се разделили някъде по пътя, но Дани не се е тревожил, защото е дал на приятеля си указания и телефонен номер.

— Възможно ли е някой да се опита да научи кой е Рик, преди той да изчезне? Да го пресрещне, когато слиза от автобуса?

— Ще се обадя на полицията в Норфолк. Бездруго ми се налага да го направя, защото някой трябва да отиде до дома на Дани и да съобщи на семейството му, преди да чуят историята по новините.

— Семейството му живее в Чесапийк.

Знаех, че след като чуе това неприятно съобщение, Марино също ще иска да поговори с тях.

— Мамка му — изруга той.

— Не говори с детектив Роше за това. А и не искам той въобще да се доближава до семейството на Дани.

— Не се тревожи. Но няма да е лошо да се свържеш с доктор Мант.

Опитах да звънна в апартамента на майка му в Лондон, но никой не отговори. Оставих спешно съобщение. Трябваше да се обадя на хиляди места, но се чувствах скапана. Седнах на канапето до Луси.

— Как си?

— Добре. Прегледах катехизиса, но мисля, че още не съм готова за причастие.

— Надявам се, че някой ден ще си.

— Имам главоболие, което упорито не желае да ме напусне.

— Заслужаваш си го.

— Права си — съгласи се тя и потърка слепоочията си.

— Защо го правиш след всичко, което преживя? — запитах.

— Не винаги знам защо. Вероятно защото вечно трябва да съм абсолютен сухар. Същото е и с много от другите агенти. Тичаме, вдигаме тежести и изпълняваме всичко чудесно. После изпускаме парата в петък вечер.

— Е, поне този път можеш да го правиш на безопасно място.

— Ти никога ли не губиш контрол над себе си? — попита тя и ме погледна любопитно. — Никога не съм те виждала да го правиш.

— Никога не съм искала да го видиш — отговорих. — Налагаше ти се да търпиш това с майка си, а имаше нужда от някой, с когото да се чувстваш сигурна.

— Не ми отговори на въпроса.

— Какво? Дали някога съм се напивала?

Луси кимна.

— Това не е нещо, с което да се гордееш. Лягам си — допълних и се надигнах.

— Повече от веднъж ли? — последва ме гласът й.

Спрях до вратата и я погледнах.

— Луси, през дългия си, тежък живот съм правила почти всичко. А и никога не съм те съдила за това, което ти правиш. Тревожа се само, когато смятам, че поведението ти те поставя в опасност — казах кротко, отново омаловажавайки нещата.

— Сега тревожиш ли се за мен?

Усмихнах се.

— Ще се тревожа за теб до края на живота си.

Прибрах се в спалнята си и затворих вратата. Сложих браунинга до леглото и взех един бенадрил, защото иначе нямаше да мога да поспя през малкото часове, които оставаха. Събудих се на разсъмване и установих, че лампата ми свети, а последното издание на списанието на американските юристи лежи в скута ми. Станах и излязох в коридора. Забелязах с изненада, че вратата на Луси е отворена, а леглото й оправено. Нямаше я на канапето във всекидневната и забързах към трапезарията в предната част на къщата. Погледнах през прозореца към замръзналите тухлени пътеки и тревата. Очевидно колата на Луси липсваше от доста време.

— Луси — измърморих ядосано, като че ли тя можеше да ме чуе. — Дяволите да те вземат.

Глава десета

Закъснях с десет минути за служебното съвещание, което бе необичайно за мен, но, изглежда, на никого не му пукаше. Убийството на Дани Уебстър тегнеше във въздуха, като че ли трагедията можеше да се изсипе като дъжд върху всички нас. Хората ми се движеха бавно, като зашеметени, и никой не мислеше ясно. След всички изминали години Роуз ми донесе кафе, но бе забравила, че го пия черно.

Залата за конференции, ремонтирана наскоро, изглеждаше твърде уютна с тъмносиния си мокет, лъскавата дълга маса и тъмната ламперия. Но анатомичните модели по масите и човешкият скелет под найлоновото си покривало напомняха за страшната действителност, която обсъждахме тук. Разбира се, в стаята нямаше прозорци, а украсата се състоеше от портретите на бившите главни патолози, всичките мъже, които ни гледаха мрачно от стените.