Проклетата кауза

— Мислиш ли, че можем да идентифицираме този вид пистолет? — запита Фрост и отново надникна в микроскопа.

— Теоретично при рана от упор бихме могли — отговорих. — Проблемът е, че четиридесет и пет калибров, зареден с подобни куршуми, е толкова унищожителен, че не е твърде вероятно да откриеш достатъчно добра следа, особено върху главата.

Това беше абсолютно вярно в случая на Дани, дори и след като бях напрегнала всичките си умения в пластичната хирургия, за да възстановя входната рана, колкото се може по-добре. Но докато сравнявах отпечатъка върху парцалчето с диаграмите и снимките, които бях направила в моргата, не открих нищо, несъвпадащо с идеята ми, че «Зиг» Р–220 е бил оръжието на убийството. Всъщност дори ми се струваше, че мастиленият отпечатък отговаря напълно на следата в края на раната.

— Това е потвърждението ни — каза Фрост и нагласи фокуса на микроскопа за сравнения.

И двамата се обърнахме, когато чухме, че някой тича по коридора.

— Искаш ли да видиш? — попита той.

— Да.

Още някой, чиито ключове по колана дрънчаха силно, притича покрай вратата.

— Какво става, по дяволите? — изруга Фрост, като се надигна и се намръщи към вратата.

В коридора виковете се чуваха по-ясно. Хора бързаха в различни посоки. Ние с Фрост излязохме от лабораторията в момента, когато няколко от пазачите профучаха към участъка си. Учени в бели престилки стояха пред вратите на кабинетите си и се оглеждаха любопитно. Всеки питаше какво става. Внезапно пожарната аларма изви над главите ни и червените лампи по тавана заблестяха.

— Какво, по дяволите, е това? Тренировка за пожар? — извика Фрост.

— По график няма такава — отговорих и закрих с ръце ушите си.

— Да не би наистина да има пожар? — изненадано запита Фрост.

Погледнах към пръскачките по тавана и казах:

— Трябва да изчезваме оттук.

Затичах се надолу и тъкмо бях преминала през вратата, водеща към коридора на моя етаж, когато страхотна бяла виелица от халон [3] се изсипа от тавана. Стори ми се, че съм заобиколена от гигантски барабани, по които удряха милиони палки, докато тичешком влизах и излизах от стаите. Филдинг бе излязъл. Всички кабинети, които проверих, също се оказаха празни, евакуирани толкова бързо, че чекмеджетата на бюрата бяха оставени отворени, а микроскопите и компютрите работеха. Хладните облаци газ се залюляха над мен. Изпитах нереалното усещане, че по време на въздушно нападение ме е понесъл силен ураган. Влетях в библиотеката, тоалетните, и когато се уверих, че всички са напуснали сградата, изтичах по коридора и излязох през предната врата. Спрях за момент, за да си поема дъх и да успокоя лудешкото биене на сърцето си.

Пожарните тревоги бяха така строго организирани, както и повечето други установени процедури в щата. Знаех, че ще открия колегите си на втория етаж на паркинга на «Монро Тауър», точно срещу улица «Франклин». До този момент всички служители на лабораториите, с изключение на началник-отделите и директорите, вече трябваше да са на определените си места. Изглежда, аз бях последната, излязла от службата, с изключение на административния директор, който отговаряше за сградата ни. Той бързо пресече улицата пред мен, стиснал под мишница шапката си. Извиках го, той се обърна и се намръщи, сякаш въобще не ме познаваше.

— Какво става, за бога? — попитах, когато го настигнах и се качихме на тротоара.

— Каквото и да става, надявам се, че не си поискала нищо допълнително за бюджета си тази година — отвърна той грубо.

Беше възрастен мъж, винаги добре облечен и крайно неприятен. Днес беше ужасно ядосан.

Погледнах към сградата, но не видях никакъв дим.

От съседните улици се чу виенето на пожарникарските сирени.

— Някакъв тъп задник е включил проклетата противопожарна система, която не спира да работи, докато не изхаби всички химикали — съобщи той и се вторачи гневно в мен, като че ли аз бях виновната. — Бях нагласил шибаното нещо да заработи със закъснение, така че да предотвратя точно това.

— Да, но то нямаше да помогне особено много, ако в някоя от лабораториите наистина бе избухнало нещо или бе станал пожар.

Не можах да се въздържа да не му посоча фактите, защото и повечето от другите му решения бяха не по-малко малоумни.

— Ако настъпи подобен момент, не би искал да има закъснение дори и само от трийсет секунди.

— Да, ама не стана нищо такова. Имаш ли представа колко ще струва това?

Замислих се за документите по бюрото си и другите важни предмети, които вероятно бяха разпилени и доста пострадали.

— Защо някой би искал да включи системата? — запитах.

— В момента не знам нищо повече от теб.

— Хиляди килограми химикал се изсипаха върху кабинетите, моргата и анатомическия отдел — казах, без да успея за сдържа гнева си, докато се качвахме по стълбите.

— Даже няма и да разбереш, че е имало химикали — грубо отхвърли забележката ми той. — Изпаряват се за нула време.

— Да, но са напръскали труповете, които аутопсираме, включително и няколкото жертви на убийства. Остава ни само да се надяваме, че някой адвокат няма да спомене това в съда.