Проклетата кауза

Намерих химикалка и гребен с дълга дръжка и му ги подадох. Използвайки тези прости инструменти, Марино отвори кесията, без да я докосва с пръсти. Вътре имаше студени пържени картофи, опаковани във фолио, и пакетче дъвки «Дентин». Видът им беше шокиращ и разказваше ужасна история. Очевидно Дани бе нападнат, когато е отивал от кафенето към колата ми. Вероятно някой е изскочил от сянката и е извадил пистолет, докато Дани е отключвал вратата. Не знаехме със сигурност, но изглеждаше твърде вероятно да са го принудили да потегли, а после са го свалили от колата и са го завели до усамотения горист хълм, където бе умрял.

— Иска ми се това проклето псе да спре да лае — изруга Марино и се изправи. — Не отивай никъде. Ей сега ще се върна.

Той пресече улицата, отиде до колата си и отвори багажника. Когато се върна, носеше един от големите кафяви пликове, които полицаите използват за събиране на улики. Задържах го отворен, а Марино премести кесията на Дани вътре, отново с помощта на химикалката и гребена.

— Знам, че трябва да занеса това в стаята за веществени доказателства, но там не обичат храните. Освен това нямат и хладилник.

Той сгъна плика и хартията изшумоля неприятно. Стъпките ни отекваха по смълчаната улица.

— По дяволите, тук е по-студено, отколкото във всеки хладилник — продължи Марино. — Ако въобще намерим някакви отпечатъци, то вероятно ще са неговите. Но все пак ще отида до лабораторията да проверя.

Той заключи плика в багажника си. Знаех, че и преди бе съхранявал там улики. Нежеланието на Марино да спазва правилата не се ограничаваше само до униформата му.

Огледах тъмната улица, очертана от паркираните коли.

— Каквото и да е станало, е започнало точно тук — казах.

Марино не отговори, а също се огледа. После запита:

— Мислиш ли, че е било заради мерцедеса? Това ли е бил мотивът?

— Не знам — отговорих.

— Е, може и да е кражба. Колата му е дала вид на доста по-богат човек, отколкото беше.

Отново ме завладя чувството за вина.

— Но все още смятам, че може да се е срещнал с човек, когото е искал да види.

— Може да е по-лесно, ако е имал лоши намерения — казах. — Наистина ще е по-лесно за всички нас, защото тогава ще обвиняваме самия него за смъртта му.

Марино ме изгледа внимателно, после каза:

— Прибери се у дома и поспи малко. Искаш ли да карам след теб?

— Благодаря. Ще се оправя.

Но всъщност не бях особено сигурна. Пътят беше по-дълъг и тъмен, отколкото го помнех, и се чувствах изненадващо неспособна да извърша и най-обичайните и елементарни действия. Трудно ми беше дори да сваля прозореца и да намеря дребни, за да платя пътната такса. После хвърлих жетона, който не уцели кошницата, а когато шофьорът зад мен натисна нервно клаксона си, подскочих. Бях толкова разстроена, че не можех да се сетя за нищо, което да ме успокои, дори и чаша скоч. Стигнах до моя квартал към един часа. Пазачът, който ми отвори, беше мрачен. Вероятно бе чул новините и знаеше откъде идвам. Спрях пред къщи и забелязах с изненада, че колата на Луси бе паркирана на частния път.

Тя беше будна и седеше във всекидневната. Изглежда, напълно се бе съвзела. Огънят пламтеше весело, върху краката й бе метнато одеяло, а от телевизионния екран Робин Уилямс разсмиваше публиката.

— Какво стана? — запитах и седнах на близкото кресло. — Как колата ти се озова тук?

Луси беше с очила и четеше някакъв бюлетин на ФБР.

— Обадиха се от службата за съобщения — отговори тя. — Момчето, което карало моята кола, пристигнало в службата ти, но помощникът ти не се появил. Как му беше името? Дани? Затова момчето с моя «Събърбан» се обадило в работата ти и те веднага ми звъннаха. Посрещнах го при будката на пазача.

— Но какво е станало? — запитах отново. — Дори не знам кой е този човек. Трябваше да е някакъв приятел на Дани, а самият Дани караше моя мерцедес. Трябваше да паркират и двете коли зад службата ми.

Млъкнах и се вторачих в племенницата си.

— Луси, имаш ли представа какво става? Знаеш ли защо се прибирам толкова късно?

Тя взе дистанционното и загаси телевизора.

— Знам само, че са те извикали за някакъв случай. Ти ми го каза, преди да излезеш.

Информирах я за всичко. Обясних й кой беше Дани, разказах й за убийството и за мерцедеса. Съобщих й всички подробности.

— Луси, знаеш ли кой бе човекът, който докара колата ти? — запитах.

— Не — отговори тя. — Някакво момче от испански произход, на име Рик. Имаше обица, къса коса и изглеждаше двайсет и две, двайсет и три годишен. Много учтив и любезен.

— Къде е сега? — попитах. — Не може да си прибрала колата си и да си го оставила на пътя?

— О, не. Закарах го до автогарата, към която ме насочи Джордж.

— Джордж?

— Дежурният пазач. На будката. Мисля, че беше към девет.

— Значи Рик се е върнал в Норфолк.

— Не знам — отвърна Луси. — Докато пътувахме към автогарата, ми каза, че Дани със сигурност щял да се появи. Вероятно няма представа какво е станало.

— Господи. Да се надяваме, че не знае, освен ако не го е чул по новините. Да се надяваме, че не е бил там.