Проклетата кауза

— Какво открихте? — запитах.

Едва можех да понеса мисълта за колата си и това, което бе станало в нея.

— Отпечатъци, но не знаем чии са. Прибрахме и разни дребни частици с прахосмукачката. Това е всичко — каза Марино, качи се в колата и остави вратата отворена. — Ще им звънна отново, за да се уверя, че колата ти е тук, когато стане време да се прибираш.

Благодарих му, но знаех, че никога вече няма да карам тази кола. Никога. Струваше ми се, че няма да мога да отворя вратата и да седна вътре.

Клета почистваше пода на фоайето с парцал, а секретарката забърсваше мебелите с кърпа. Съобщих им, че това не е необходимо. Търпеливо им обясних, че инертен газ като халона се използва, защото не поврежда хартия и чувствителни инструменти.

— Изпарява се и не оставя нищо след себе си — уверих ги. — Няма нужда да чистите. Просто трябва да изправите картините по стените, а и бюрото на Мейгън изглежда в ужасен безпорядък.

По пода в района на рецепцията бяха разпилени искания за дарения на органи и различни формуляри.

— Струва ми се, че мирише странно — каза Мейгън.

— Да, списанията. Те миришат, глупаче — обади се Клета. — Списанията винаги миришат странно.

После се обърна към мен и запита:

— Ами компютрите?

— Те въобще не би трябвало да са засегнати — успокоих я. — Това, което ме тревожи повече, са мокрите подове. Хайде да ги изсушим, преди някой да се е подхлъзнал.

Обзета от нарастващо чувство за безнадеждност, тръгнах предпазливо по хлъзгавите плочки, които Клета и Мейгън започнаха да подсушават. Стигнах до кабинета си, стегнах се и влязох вътре. Секретарката ми вече се бе захванала за работа.

— Добре — казах на Роуз. — Много ли е страшно?

— Няма проблем, като изключим това, че повечето ти документи са издухани къде ли не. Вече оправих плановете ти.

Роуз беше властна жена, достатъчно възрастна, за да се пенсионира, и сега ме гледаше строго над очилата си.

— Винаги си искала кошничките ти с входящи и изходящи документи да са празни. Е, сега са такива.

Накъдето и да погледнех, смъртни актове, графици и доклади от аутопсии бяха разпилени като есенни листа.

Лежаха по пода, по рафтовете, а някои дори се бяха закачили по листата на фикуса.

— Според мен обаче не трябва да се успокояваш с мисълта, че щом не виждаш нещо, значи няма проблем. Затова си мисля, че би трябвало да проветрим всички документи. Ще опъна едно въже и ще ги закача по него с кламери.

Роуз говореше, без да спира работата си. От френската й плитка се бяха подали няколко непослушни посивели кичура.

— Мисля, че не се нуждаем от това — казах и започнах отново старата реч. — Халонът се изпарява, след като изсъхне.

— Забелязах, че дори не си свалила каската си от рафта.

— Нямах време — отвърнах.

— Лошо е, че нямаме прозорци.

Роуз споменаваше това поне веднъж седмично.

— Всъщност трябва само да съберем нещата — казах. — Вие всички сте обзети от параноя.

— Някога преди обливал ли те е този газ?

— Не.

— Аха — кимна тя и остави купчината кърпи. — Значи не можем да сме прекалено предпазливи.

Седнах зад бюрото и отворих горното чекмедже, откъдето извадих няколко кутии с кламери. Отчаяние изпълни гърдите ми. Страхувах се, че няма да се сдържа и ще се скапя пред очите на персонала. Секретарката ми ме познаваше по-добре и от майка ми. Роуз забеляза изражението ми, но не спря работа. След дълго мълчание каза:

— Доктор Скарпета, защо не се прибереш у дома? Аз ще се погрижа за това.

— Роуз, двете ще се погрижим — отговорих упорито.

— Не мога да повярвам колко тъп е бил онзи пазач.

— Кой пазач? — спрях работата си и погледнах към нея.

— Онзи, който включил алармата, защото мислел, че долу има някакъв инцидент с радиоактивни материали.

Вторачих се в Роуз, която вдигаше смъртен акт от мокета и го закачаше с кламер на опънатия канап, докато аз продължавах да подреждам бюрото си.

— За какво говориш, по дяволите? — попитах.

— Това е всичко, което знам. Обсъждаха го на паркинга.

Секретарката ми притисна кръста си с ръка и се огледа наоколо.

— Не мога да повярвам колко бързо съхне това. Прилича на научнофантастичен филм — каза тя и закачи още един смъртен акт. — Смятам, че всичко ще се оправи без проблеми — добави тя.

Не отговорих. Отново се замислих за колата си. Наистина бях ужасена от мисълта, че ще трябва да я видя, и покрих лице с ръцете си. Роуз се обърка, защото никога преди не ме беше виждала да плача.

— Да ти донеса ли кафе? — запита тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Сякаш страхотна буря е фучала тук, а утре няма да има и следа от нея — опита се да ме успокои тя.

Зарадвах се, когато чух, че Роуз излиза от стаята. Тя затвори тихо вратата, а аз се облегнах на стола си изтощено. Грабнах телефона и опитах номера на Марино, но не го намерих. После звъннах в магазина на «Мерцедес», надявайки се, че Уилсън не е изчезнал нанякъде. Слава богу, не беше.

— Уилсън? Обажда се доктор Скарпета — казах без предисловия. — Моля те, можеш ли да дойдеш и да вземеш колата ми?

Замълчах за момент и добавих:

— Май ще трябва да ти обясня.

— Не е необходимо. Много ли е повредена? — запита той.

Очевидно бе гледал новините.