Проклетата кауза

— Какво искаш да кажеш с това «казали са ти»?

— Нали това е часът, който са ти съобщили, когато си се обадила там?

Погледнах го и казах:

— Въобще не съм звъняла там.

Марино изчисти пепелта от палтото си.

— Те казаха, че си звъняла.

— Не — поклатих глава отрицателно. — Дани трябва да е звънял. Това беше негова работа. Той се е разправял с тях и със службата за съобщения.

— Е, все пак се обадил някой, който твърдял, че е доктор Скарпета. Възможно ли е да е Луси?

— Съмнявам се, че тя би се представила с името ми. Жена ли е звъняла?

Той се поколеба.

— Добър въпрос. Но вероятно трябва да попиташ Луси, за да се увериш, че не е била тя.

Пожарникарите излизаха от сградата. Знаех, че скоро ще ни позволят да се върнем в кабинетите си. Щяхме да прекараме остатъка от деня в проверка, чудейки се и оплаквайки се от бъркотията, с надеждата, че няма да имаме нови случаи.

— Всъщност това, което ме безпокои, е куршумът — каза Марино.

— Фрост ще бъде в лабораторията си до един час — съобщих, но, изглежда, на Марино не му пукаше.

— Ще му се обадя. Няма да влизам вътре в цялата тази лудница.

Долових нежеланието му да ме остави сама и разбрах, че мисли за друго освен гилзата.

— Нещо те тормози — казах.

— Да, док. Винаги е така.

— Какво има този път?

Той извади отново пакета «Марлборо» и аз си помислих за майка ми, чийто постоянен придружител напоследък бе кислородната маска, защото в миналото и тя прекаляваше с цигарите като него.

— Не ме гледай така — предупреди ме той и извади запалката си.

— Не искам да се самоубиваш. А днес ми се струва, че сериозно си се заел с това.

— Всички ще умрем.

— Внимание — чу се глас от високоговорителя на пожарната. — Това е пожарникарският участък на Ричмънд. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата.

Монотонният механичен глас от записа продължаваше упорито:

— Внимание. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата…

— Аз лично — каза Марино, без да обръща внимание на суматохата — искам да пукна, докато пия бира, ям чипс и лютиво чили, пуша, глътвам по малко уиски и гледам футбол.

— Можеш да добавиш и секса — казах, без да се усмихна, защото не виждах нищо забавно в риска за здравето му.

— Дорис ме излекува от секса — сериозно отвърна Марино, замислен за жената, с която бе прекарал по-голямата част от живота си.

— Кога се чу с нея за последен път? — запитах, осъзнавайки, че вероятно това бе причината за лошото му настроение.

Той се отдръпна от стената и приглади оредяващата си коса. Подръпна отново тежкия колан, сякаш мразеше професионалното си снаряжение и пластовете сланина, които грубо се бяха наслагали върху него. Бях виждала негови снимки от времето, когато бил ченге в Ню Йорк, яхнал кон или мотор. Слаб, но здрав, с гъста, тъмна коса и високи кожени ботуши. Сигурно е имало дни, когато Дорис е намирала Пит Марино за много хубав мъж.

— Снощи. Нали знаеш, че тя ми се обажда от време на време. Най-вече за да говорим за Роки.

Ставаше дума за сина му.

Марино наблюдаваше служителите, които започнаха да си проправят път надолу по стълбите. Протегна се, пое голяма глътка въздух и разтърка тила си. Хората излизаха от паркинга, намръзнали и нервни, потънали в мисли как да оправят съсипаното от фалшивата тревога.

— Какво иска Дорис от теб? — Почувствах се задължена да запитам.

Той отново се огледа наоколо.

— Ами, изглежда, се е омъжила — отговори той. — Това е основната новина на деня.

Останах като гръмната.

— Марино — казах, — ужасно съжалявам.

— Тя и онзи кретен с голямата кола с кожените седалки. Страхотно, нали? Тръгва си ей така един ден. После иска да се върне. След това спирам да се виждам с Моли, а Дорис изведнъж се омъжва, просто ей така.

— Съжалявам — повторих.

— Май ще е по-добре да се прибираш, преди да си пипнала пневмония — каза той. — Трябва да се върна в участъка и да звънна на Уесли, за да му съобщя какво става. Той ще иска да узнае за оръжието, а честно казано — той погледна към мен, — знам какво ще е мнението на Бюрото.

— Ще кажат, че смъртта на Дани е случайна.

— И аз не съм напълно убеден, че не е така. Все повече ми се струва, че Дани може да се е опитвал да си набави малко дрога или нещо подобно, но е попаднал на човек, случайно намерил полицейско оръжие.

— Не вярвам — казах.

Пресякохме улица «Франклин». Погледнах на север, към внушителната готическа гара и високата й часовникова кула, която блокираше гледката към Чърч. Дани се бе отклонил съвсем леко от района, където трябваше да докара колата ми снощи. Не виждах нищо, което да навежда на мисълта, че е възнамерявал да купува дрога. При аутопсията не бях открила нищо, което да посочва, че е взимал наркотици. Разбира се, токсикологичните му резултати още не бяха готови, но знаех, че не е пил никакъв алкохол.

— Между другото — каза Марино, докато отключваше форда си, — отбих се до криминолозите на улица «Дювал». Днес следобед ще ти върнат мерцедеса.

— Вече са го обработили?

— О, да. Свършихме работата още снощи и днес рано сутринта предадохме всичко в лабораторията. Обяснихме им, че трябва да действат експедитивно в този случай, а всичко друго да остане на заден план.