Проклетата кауза

— Сигурно говориш за Престъпника. Поне аз така го наричам това гнусно псе. Имаш ли представа колко клиенти ми е прогонил този помияр? — Тя ме погледна и ядосано сряза един лимон. — Той е половин овчарка и половин вълк — продължи тя, преди да успея да отговоря. — Уплаши ли те?

— Не, просто лаят му е адски силен и свиреп. Чудех се дали може да е лаел снощи, след като Дани си тръгна. Особено при положение, че колата е била паркирана под магнолията, която е в двора на кучето.

— Ами това проклето куче лае през цялото време.

— Значи не помниш. Е, не бих очаквала…

Тя отвори бутилка бира и ме прекъсна по средата на изречението.

— Разбира се, че помня. Както вече ти казах, той лае непрекъснато. Не беше различно и с този нещастен младеж. Престъпника залая като луд, когато той си тръгна. Проклетото псе лае и по вятъра.

— А преди Дани да си тръгне? — запитах.

Тя се замисли за момент, после погледът й се оживи.

— Сега, след като го спомена, ми се струва, че шумът беше почти постоянен през по-голямата част от вечерта. Всъщност толкова се бях ядосала, че мислех да звънна на собственика на дяволското животно.

— А другите клиенти? — попитах. — Влязоха ли много хора, докато Дани беше тук?

— Не — убедено отговори Дейго. — Преди всичко, той дойде рано. Освен вечните клиенти тук нямаше никой, когато той пристигна. В действителност не помня някой да е идвал преди седем. А тогава той вече си бе тръгнал.

— Колко време лая кучето, след като той си отиде?

— Ами спираше и започваше от време на време, както прави винаги.

— Но не постоянно, нали?

— Никой не би понесъл това за постоянно — отвърна тя и ме погледна разбиращо. — Чудиш се дали псето не е нервничило, защото някой е чакал това момче навън — отсъди Дейго и насочи ножа към мен. — Не мисля така. Боклуците, които се навъртат наоколо, щяха да побягнат като луди, когато чуят кучето. Затова го държат. Собствениците му. — Тя отново посочи с ножа си.

Отново се замислих за откраднатия «Зиг», с който бе застрелян Дани, и за мястото, където полицаят го бе загубил. Знаех точно какво имаше предвид Дейго. Обикновеният уличен престъпник би се уплашил от голямото шумно куче и вниманието, което лаят му може да привлече. Благодарих й и излязох навън. За момент застанах на тротоара и огледах бледите светлини от газовите фенери, разположени далеч един от друг по тесните тъмни улици. Местата между къщите бяха в гъста сянка и всеки би могъл да чака там, без да го видят.

Погледнах към новата си кола и малкия двор зад нея, където чакаше кучето. В момента мълчеше и аз тръгнах на север по тротоара, за да видя как ще реагира. Престъпника не изглеждаше заинтересуван, докато не наближих двора му. Тогава чух ниско, зловещо ръмжене, от което косата ми настръхна. Докато стигна до колата и я отключа, той вече стоеше изправен на задните си крака, лаеше и тресеше оградата.

— Ти просто си охраняваш дома, нали, куче? — казах. — Иска ми се да можеше да ми кажеш какво си видял снощи.

Погледнах към малката къща. Един от прозорците на горния етаж внезапно се отвори.

— Бозо, млъкни! — извика рошав мъж. — Млъкни, тъп помияр такъв!

Прозорецът се затръшна.

— Добре, Бозо — обърнах се към кучето, което все пак не се казваше Престъпник, колкото и подходящо за него да бе това име. — Оставям те — допълних, като се огледах още веднъж и се качих в колата.

Пътят от ресторанта на Дейго до реставрирания район на «Франклин», където полицаите бяха намерили бившата ми кола, бе по-кратък от три минути, ако човек караше с определената скорост. Завих при хълма, водещ към «Шугър Ботъм», защото да шофираш там, особено мерцедес, беше чиста лудост. Тази мисъл ме наведе на друга.

Зачудих се защо убиецът е решил да чака в реставрирания район, където имаше съседски комитет за наблюдение на квартала, широко рекламиран като този тук. Чърч Хил публикуваше свой собствен бюлетин, а обитателите му поглеждаха през прозорците си и не се колебаеха да повикат ченгета, особено след като са чули изстрел. За него щеше да е по-безопасно просто да отиде до колата ми и да я подкара.

И все пак убиецът не бе постъпил така. Помислих си дали е възможно да е познавал квартала, но не и обичаите му, защото не е бил оттук. Зачудих се дали не се е отказал от мерцедеса ми, защото неговата собствена кола е била наблизо, а не се е интересувал от моята. Не му е била необходима, защото не се е нуждаел от пари, за да се измъкне. Тази теория беше логична, ако Дани е бил проследен, а не случайно нападнат. Възможно е убиецът да е паркирал, докато Дани е вечерял, после да се е върнал пеша до кафето и да е чакал в тъмнината до мерцедеса ми, докато кучето е лаело.