Проклетата кауза

— Глупости. Разбирам абсолютно всичко. Потискащо е, когато тялото ти те провали, когато остаряваш и имаш и други стресове в живота си, като например промяната. А през последните години ти преживя доста промени.

— Не, потискащото е, когато не можеш да го вдигнеш — каза той с висок глас. — А пък понякога ти става и не иска да спадне. Не можеш да се изпикаеш, когато ти се иска, а пък друг път го правиш, без да искаш. Освен това съществува и проблемът да не си в настроение за секс, а да имаш приятелка, достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.

Марино ме изгледа гневно, а вените по врата му изпъкнаха.

— Да, потиснат съм. Шибано потиснат, мамка му!

— Моля те, не се ядосвай на мен.

Той отмести поглед встрани, като дишаше тежко.

— Искам да си определиш час при кардиолога и уролога — казах.

— Ъ-ъ. В никакъв случай — поклати глава той. — Новият шибан здравен план ми е определил жена уролог. Не мога да отида при една жена и да й разкажа за цялата тази свинщина.

— Защо? Току-що разказа на мен.

Той замълча и се загледа през прозореца. После хвърли поглед в страничното огледало и каза:

— Между другото някакъв кретен в златист «Лексъс» ни следва още от Ричмънд.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Колата беше нов модел, а шофьорът говореше по телефона.

— Мислиш ли, че ни следи? — попитах.

— Не знам, по дяволите. Но не искам аз да съм този, който ще плаща проклетата му телефонна сметка.

Намирахме се близо до Шарлътсвил и нежният пейзаж, който бяхме оставили зад себе си, отстъпи пред западните хълмове, покрити с вечнозелени дървета. Въздухът стана по-хладен и имаше повече сняг, макар че магистралата беше суха. Помолих Марино да изключи радиостанцията, защото ми бе писнало да слушам бърборенето на ченгетата, и поех по 29 Север към университета на Вирджиния.

В продължение на няколко километра преминавахме покрай голи скали и дървета, разпръснати между гората и пътя. После достигнахме външните граници на университетското градче. Улиците бяха претъпкани с пицарии и ресторанти за бърза закуска, магазини и бензиностанции. Университетът все още си караше коледната ваканция, но племенницата ми не беше единствената в света, която игнорира този факт. При стадион «Скот» завих по авеню «Мори», където по пейките седяха студенти или караха колелата си, вървяха с раници на гърба или носеха папки, които изглеждаха пълни с писмени работи. Имаше и много коли.

— Някога идвала ли си тук на мач? — запита Марино.

— Не.

— Е, това е направо противозаконно. Племенницата ти е в този университет, а ти никога не си гледала «Хус»? Какво правиш, когато дойдеш тук? Имам предвид, какво правите двете с Луси?

Всъщност не бяхме правили почти нищо. Обикновено прекарвахме времето си в дълги разходки из градчето или в разговори в стаята й. Разбира се, бяхме вечеряли по ресторанти като «Лозата» и «Главата на глигана», бях се запознавала с професорите й и дори бях ходила на лекции. Но не познавах малкото й приятели. Те, също като местата, където Луси се виждаше с тях, не бяха споделяни с мен.

Осъзнах, че Марино все още говори.

— Никога няма да забравя играта, в която той участваше — казваше той.

— Извинявай.

— Можеш ли да си представиш какво е да си висок два и двайсет? Нали знаеш, той сега живее в Ричмънд.

— Хайде да видим — казах и погледнах към сградите, покрай които минавахме. — Търсим техническия институт, който започва оттук. Но на нас ни трябва сградата по ядрено инженерство.

Намалих, когато видях ниската тухлена постройка и знака пред нея. Намерихме си място за паркиране с лекота, но с доктор Алфред Матюс нямахме същия успех. Беше ми обещал да се видим в кабинета му в единайсет и половина, но очевидно бе забравил.

— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — запита Марино, който все още се тревожеше за плика в багажника на колата му.

— При реактора — отговорих и се върнах в колата.

— Страхотно.

Всъщност мястото, подслоняващо реактора, се наричаше «Физическа енергийна лаборатория» и се намираше на върха на хълма заедно с обсерваторията. Ядреният реактор на университета представляваше огромен тухлен силоз. Беше заобиколен с гори и огради. Марино отново бе обзет от фобията си.

— Хайде, ще видиш, че е интересно — казах и отворих вратата си.

— Въобще не се интересувам от това.

— Добре. Стой тук тогава, а аз ще вляза.

— Няма да споря — отговори той.

Извадих пробата от багажника и отидох до главния вход на сградата. Позвъних и някой ми отключи. В малкото фоайе съобщих на един младеж с очила, че търся доктор Матюс. Той провери някакъв списък и ме уведоми, че шефът на отдела по физика, когото познавах съвсем слабо, се намира до басейна на реактора. После младежът ми подаде пропуск за посетители и детектор за радиация. Закачих ги на сакото си, а той ме поведе през тежката стоманена врата, над която светеше червен знак, предупреждаващ, че реакторът работи.