Проклетата кауза

— Електроцентралата е заобиколена от вода с цел да се охлаждат реакторите. А наблизо, в река Джеймс, е закотвен голям шлеп, който смятаме, че е техен.

Спомних си думите на Марино за шлеповете, които доставяли огромни сандъци в лагера на «Новите ционисти», и запитах:

— Не можем ли да го превземем?

— Не. Не можем да превзимаме шлепове, подводници или каквото и да е друго в момента. Не и докато не освободим заложниците.

Уесли отпи замислено от кафето си. Хоризонтът се оцвети в бледозлатисто.

— Тогава най-добрият сценарий ще бъде те да си вземат това, което искат, и да си тръгнат, без да убият някой друг — предположих, макар да не мислех, че това може да се осъществи.

— Не. Най-добрият сценарий е да ги спрем там — отвърна Уесли и ме погледна. — Не искаме шлеп, пълен с радиоактивни материали, да плава из реките на Вирджиния или в открито море. Какво можем да направим тогава? Да ги заплашим, че ще го потопим? Освен това смятам, че ще вземат заложници със себе си. — Той замълча за момент и добави: — А накрая ще застрелят всички заложници.

Не можех да не си представя онези нещастни хора, шокирани и обзети от ужас във всеки момент, когато си поемаха дъх. Познавах физическото и психическото отражение на страха прекалено добре. Образите бяха зловещи и ме накараха да потреперя. Почувствах да ме залива вълна от омраза към хората, които се наричаха «Нови ционисти». Стиснах юмруци.

Уесли забеляза побелелите ми кокалчета и реши, че съм се уплашила от полета.

— Само още няколко минути — успокои ме той. — Започваме да се спускаме.

Кацнахме на летище «Кенеди», където ни чакаше друг самолет. Други двама мъже, облечени в костюми и в отлична физическа форма, ни поведоха напред. Не разпитвах Уесли за тях, защото вече знаех. Единият ни въведе в терминала на британските авиолинии, които любезно се бяха съгласили да сътрудничат на Бюрото или може би на Пентагона, осигурявайки две места на полета с «Конкорд» до Лондон. Застанахме до гишето, където дискретно показахме документите си и заявихме, че не носим оръжие. Агентът, отговарящ за безопасността ни, ни придружи до чакалнята. Следващия път, когато го потърсих с поглед, той седеше и преглеждаше купчина вестници.

Ние с Уесли се настанихме пред огромните прозорци, гледащи към пистата, където свръхзвуковият самолет стоеше като гигантска бяла чапла, която хранеха с гориво чрез дебелия маркуч, закачен от едната й страна. Конкордът приличаше повече на ракета, отколкото на обикновен самолет, но изглежда, повечето от пътниците му вече не се впечатляваха от него. Те си сервираха сладкиши и плодове, а някои дори бъркаха коктейли «Мимоза» и «Блъди Мери».

Говорихме съвсем малко и постоянно оглеждахме тълпата, като държахме пред себе си вестници, също като пословичните шпиони или бегълци от правосъдието. Усетих, че вниманието на Уесли е привлечено най-вече от арабите, докато аз се притеснявах повече за хората, които изглеждаха като нас, защото си спомних онзи ден в съда, когато бях видяла Джоуъл Хенд и го бях сметнала за хубав и привлекателен. Ако в този момент той седнеше до мен и не го познавах, щях да си помисля, че е много по-подходящ за луксозната чакалня, отколкото ние с Бентън.

— Как си? — запита Уесли и отпусна вестника си.

— Не знам — отговорих раздразнено. — Е, кажи ми, сами ли сме, или приятелят ти е още тук?

В очите му проблесна смях.

— Не виждам нищо забавно.

— Значи мислиш, че тайните служби са наоколо. Или агенти под прикритие.

— Разбирам. Предполагам, че онзи човек, който ни доведе тук, е от служителите на британските авиолинии.

— Ще ти отговоря така, Кей: ако не сме сами, няма да ти кажа.

Изгледахме се сериозно за момент. Никога не бяхме пътували в чужбина заедно, а моментът сега не изглеждаше особено подходящ за това. Уесли носеше тъмносин костюм, почти черен, и обичайната бяла риза и консервативна вратовръзка. Аз бях облечена по подобен делови начин, а и двамата носехме очила. Помислих си, че изглеждаме като партньори от някоя адвокатска фирма, а когато огледах другите жени из залата, забелязах, че това, на което никак не приличам, е нечия съпруга.

Чу се шумолене на хартия, когато Уесли сгъна вестника и погледна часовника си.

— Мисля, че това е за нас — каза той и се надигна, когато повториха повикването за полет номер 2.

Конкордът събираше сто човека, разпределени в две отделения с по две седалки от всяка страна на пътеката. Украсата се състоеше от сив мокет и кожа, а прозорчетата бяха толкова малки, че не можеше да се гледа навън. Стюардесите бяха типично любезни англичанки и ако знаеха, че ние сме двамата пътници от ФБР, ЦРУ или някоя друга подобна агенция, не го показаха по никакъв начин. Единствената им грижа бяха питиетата ни. Поръчах си уиски.

— Не е ли малко рано? — запита Уесли.

— В Лондон не е — отговорих. — Там е четири часа по-късно.

— Благодаря. Ще си оправя часовника — отвърна той сухо, като че ли никога никъде не беше пътувал. — Аз ще пия бира — съобщи той на стюардесата.