Проклетата кауза

— Добре, сега, когато сме в правилния часови пояс, е по-лесно да се пие — казах заядливо, без да успея да сдържа хапливостта си.

Уесли се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Май си ядосана.

— Нали се занимаваш с изготвяне на профили, лесно можеш да определиш нещо подобно.

Той се огледа дискретно наоколо, но срещу нас нямаше никой, а и на мен почти не ми пукаше кой седи отзад.

— Не можем ли да говорим разумно? — тихо запита Уесли.

— Трудно ми е да се държа разумно, Бентън, когато винаги искаш да говориш след факта.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Струва ми се, че има някакво разминаване или съм пропуснал нещо.

Реших да му обясня.

— Всички с изключение на мен знаят за раздялата ти с Кони — казах. — Луси ми съобщи новината, защото я чула от другите агенти. Просто ми се искаше поне веднъж да ме включиш истински във връзката ни.

— Господи, иска ми се да не се разстройваш толкова.

— Не го искаш и наполовина колкото мен.

— Не ти казах, защото не исках да се повлияя от теб.

Говорехме тихо, наведени напред, така че рамената ни се докосваха. Въпреки мрачните обстоятелства усещах всяко негово движение и докосване до мен. Долавях аромата на вълненото му сако и любимия му одеколон.

— Не можеш да бъдеш включена в решението за брака ми — продължи той, когато питиетата ни пристигнаха. — Сигурен съм, че го разбираш.

Не бях свикнала да пия уиски по това време и ефектът му беше бърз и силен. Веднага започнах да се отпускам и затворих очи по време на излитането, докато реактивният самолет гърмеше във въздуха. После светът под нас изчезна и от прозорците не се виждаше абсолютно нищо. Шумът на двигателите остана силен и ни принуди да седим плътно един до друг, докато продължавахме напрегнатия си разговор.

— Знам твърде добре какво изпитвам към теб — каза Уесли. — Знам го от дълго време.

— Нямаш право — отвърнах. — Никога не си имал право.

— А ти? Ти имаше ли право да постъпиш така, Кей? Или аз бях сам в стаята?

— Аз поне не съм омъжена. Дори нямам приятел. Но наистина не трябваше да го правя.

Уесли все още пиеше бирата си и никой от нас не се заинтересува от ордьоврите и хайвера, които вероятно щяха да се окажат първата съблазън в дълга гастрономическа игра. Замълчахме за малко, преглеждайки вестници и професионални списания, както правеха почти всички останали в кабината. Забелязах, че хората в конкорда не си говореха много, и реших, че да си богат и известен или пък кралска особа, е доста скучно.

— Е, предполагам, че сме решили въпроса — започна Уесли отново и се наведе към мен.

— Кой въпрос?

Оставих вилицата, защото се хранех с лявата ръка, а той ми пречеше.

— Знаеш. За това какво трябва и какво не трябва да правим.

Ръката му докосна гърдите ми и остана там, сякаш всичко, което си бяхме казали, бе забравено.

— Да — казах.

— Да? — любопитно запита той. — Какво искаш да кажеш?

— Отговарям с «да» на казаното от теб.

Поех си дъх и усетих как тялото ми се приближава към неговото.

— Съгласна съм с разрешаването на проблемите.

— Значи точно това ще направим.

— Разбира се — съгласих се, без да съм убедена с какво точно. — И още нещо — добавих. — Ако някога се разведеш и искаме да се виждаме, ще започнем отначало.

— Абсолютно. Това е адски разумно.

— Междувременно оставаме колеги и приятели.

— И аз това искам — потвърди той.

В шест и половина хвърчахме по «Парк Лейн». Седяхме мълчаливо на задната седалка на един «Роувър», шофиран от полицай. Наблюдавах прелитащите покрай нас лондонски светлини. Бях учудващо оживена, макар и за губила чувство за ориентация. «Хайд Парк» приличаше на море от тъмнина, с мъгляви лампи по извитите си пътеки.

Апартаментът, където отседнахме, се намираше близо до хотел «Дорчестър». Тази вечер около великолепния стар хотел се бяха струпали множество пакистанци, които оживено протестираха срещу посещението на техния министър-председател. Встрани имаше стотици полицаи и кучета, но нашият шофьор изглеждаше абсолютно спокоен.

— На вратата има портиер — каза полицаят и спря пред висока сграда, която изглеждаше сравнително нова. — Просто влезте и му се представете. Той ще ви настани по стаите. Имате ли нужда от помощ за багажа?

Уесли отвори вратата си и отговори:

— Благодаря. Можем да се справим сами.

Влязохме в малкото фоайе, където възрастен мъж ни се усмихна иззад полираното си бюро.

— Добре. Очаквах ви — казах той. После стана и взе багажа ни. — Просто ме последвайте към асансьора.

Качихме се на петия етаж, където той ни въведе в тристаен апартамент с големи прозорци, ярки дамаски и африкански украси. Стаята ми беше удобна, с типичната английска вана, достатъчно голяма, за да се удавиш в нея, и клозет с казанче с верига. Мебелировката беше викторианска, с дъсчени подове, покрити с поовехтели турски килими. Отидох до прозореца и включих радиатора на най-силно. Загасих лампите и се загледах към преминаващите коли и тъмните дървета в парка, полюлявани от вятъра.

Стаята на Уесли се намираше в далечния край на коридора. Не го чух да влиза, докато не заговори:

— Кей?

Беше застанал до вратата. Чух леко потропване на лед.