Проклетата кауза

— Който и да живее тук, си е направил чудесен запас от скоч. Казаха ми, че можем да се възползваме от него.

Уесли влезе и остави чашите на перваза на прозореца.

— Да не се опитваш да ме напиеш? — попитах.

— В миналото никога не се е налагало да го правя.

Той застана до мен. Пиехме и гледахме през прозореца, облегнати един на друг. В продължение на дълго време говорихме тихо и спокойно. После той погали косата ми и ме целуна по ухото. Аз също го докоснах и усетих как страстта ни се задълбочава все повече.

— Толкова много ми липсваше — прошепна той, когато се съблякохме.

Любихме се, защото не можехме да се въздържим. Това беше единственото ни извинение, макар да знаех, че в съда не биха го уважили. Раздялата ни беше адски трудна, затова сега цяла нощ не можехме да се наситим един на друг. Заспах на разсъмване, а когато малко по-късно се събудих, той беше изчезнал, сякаш всичко бе само сън. Лежах под пухения юрган, а пред очите ми се въртяха бавни, лирични образи. Под клепачите ми танцуваха светлини и ми се струваше, че ме люлеят, сякаш отново бях малко момиченце, а баща ми не умираше от болест, която не можех да разбера.

Никога не успях да се съвзема от смъртта му. Предполагам, че отношенията ми с останалите мъже бяха силно повлияни от това. Те напомняха на танц, в който се движех бавно и изведнъж се озовавах в тиха, празна стая, съвсем сама. Осъзнах колко много си приличаме ние с Луси. И двете обичахме тайно и не искахме да говорим за болката.

Облякох се и излязох от спалнята. Намерих Уесли във всекидневната. Пиеше кафе и гледаше навън към облачния ден. Беше облечен в костюм и не изглеждаше ни най-малко уморен.

— Кафето е готово — каза той. — Да ти сипя ли?

— Благодаря, аз ще си взема — казах и влязох в кухнята. — Отдавна ли стана?

— Преди малко.

Той правеше много силно кафе. Сетих се, че не знам почти нищо за домашните му навици. Не бяхме готвили заедно или ходили на почивка, макар да знаех, че има доста неща, които и двамата харесваме. Върнах се във всекидневната и оставих чашата си на перваза, защото исках да погледам парка.

— Как си? — запита Уесли и ме погледна.

— Чудесно. А ти?

— Не изглеждаш чудесно.

— Винаги казваш подходящото нещо.

— Изглеждаш, сякаш не си спала много. Това имах предвид.

— Всъщност може да се каже, че въобще не съм спала, но ти си виновен за това.

Той се усмихна.

— Аз и умората от полета.

— Умората, причинена от вас, специален агент Уесли, е по-страшна.

Навън движението вече бе доста оживено. От време на време улиците се огласяха от оглушителния вой на английските клаксони. В ранното студено утро хората вървяха забързано по тротоарите, а някои тичаха. Уесли се надигна от стола си.

— Тръгваме след малко — каза той, погали ме по врата и ме целуна. — Трябва да си намерим нещо за ядене. Чака ни дълъг ден.

— Бентън, не ми харесва да живея по този начин — отвърнах и затворих вратата.

Тръгнахме по «Парк Лейн» към хотел «Дорчестър», където все още стояха няколко пакистанци. После поехме по улица «Моунт» към «Саут Одли», където намерихме отворен малък ресторант, наречен «Ришо». Вътре видяхме екзотични френски сладкиши и шоколади, достатъчно красиви, за да бъдат представени на изложба. Хора, облечени в делови костюми, седяха и четяха вестници до малките масички. Пих портокалов сок и огладнях. Сервитьорката — филипинка, изглеждаше озадачена от факта, че Уесли закусва само препечени филийки, докато аз си поръчах бекон с яйца, гъби и домати.

— Ще си разделите ли омлета? — запита тя.

— Не, благодаря — усмихнах се.

Малко преди десет продължихме по «Саут Одли» към «Гросвенър Скуеър», където се намираше американското посолство, мрачен гранитен блок в архитектурния стил на петдесетте години, украсен с огромен бронзов орел на покрива. Охраната беше солидна, навсякъде сновяха енергични пазачи. Показахме паспортите и препоръките си и ни снимаха. Най-после ни заведоха до втория етаж, където трябваше да се срещнем със старшия аташе на ФБР, или както го наричаха в Англия — «легат». Ъгловият офис на Чък Олсън разкриваше великолепна гледка към хората, които чакаха на дълга опашка за визи и зелени карти. Той самият беше набит мъж в тъмен костюм, а късо подстриганата му коса беше почти толкова побеляла, колкото тази на Уесли.

— Радвам се да се запознаем — каза той и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бихте ли искали кафе?

Уесли и аз седнахме на канапето срещу бюрото, което бе абсолютно голо, с изключение на бележник и няколко папки. Върху корково табло зад главата на Олсън бяха забодени рисунки, които вероятно бяха изработени от децата му, а над тях висеше голяма емблема на ФБР. Виждаха се няколко рафта с книги и дипломи, но останалата част от офиса представляваше семпло работно място на зает човек, който не се впечатлява от работата или от себе си.

— Чък — започна Уесли, — сигурен съм, вече знаеш, че доктор Скарпета е нашият консултант съдебен лекар. Тук е по определена нейна работа, но ако се наложи, можем да я повикаме по-късно.