Проклетата кауза

Тя отново се поколеба и ме погледна объркано.

— Мислех, че ви е казал за това.

— Да — усмихнах се. — Аз наистина се радвам за него. — Не бях сигурна за какво говоря, но тя изглеждаше много доволна.

— Не му казвайте, че отивам там — продължих. — Искам да го изненадам.

— О, това е чудесно. Той страхотно ще се зарадва.

Хванах друго такси и се замислих върху току-що чутото. Независимо каква бе причината за стореното от Мант, не можех да не му се ядосам.

— В кабинета на съдебния лекар ли отивате, госпожо? — запита ме шофьорът. — Това е онази сграда там. — Той посочи през отворения прозорец към красива тухлена къща.

— Не. Отивам в моргата — отговорих.

— Добре. Ето тук е. Хубаво е, че все пак влизате вътре сама, а не ви носят — грубо се захили той.

Шофьорът паркира пред малка според лондонските стандарти сграда и аз извадих парите си. Постройката беше тухлена с гранитен цокъл и странен парапет на покрива. Беше заобиколена с ограда от ковано желязо, боядисано в ръждив червен цвят. Според датата на табелката до входа, моргата беше повече от стогодишна. Помислих си колко ужасно е било да си патолог в онези дни. Имало е твърде малко улики, които да разкажат историята, и се зачудих дали хората в миналото не са лъжели по-малко.

Приемната на моргата беше малка, но приятно обзаведена, като типичното фоайе на нормална служба. Зад отворената врата имаше дълъг коридор и тъй като не видях никого, се отправих натам в момента, когато от една от стаите излезе жена, стиснала няколко големи книги в ръка.

— Съжалявам — каза тя стреснато. — Не можете да влизате там отзад.

— Търся доктор Мант — съобщих.

Жената беше облечена в дълга широка рокля и пуловер и говореше с шотландски акцент.

— Мога ли да му съобщя кой иска да се види с него? — любезно запита тя.

Показах й документите си.

— О, много добре. Той сигурно ви очаква.

— Не мисля така — отговорих.

— Разбирам — отвърна жената и объркано премести книгите в другата си ръка.

— Той работеше заедно с мен в Щатите — казах. — Бих искала да го изненадам, затова предпочитам да ми кажете къде мога да го намеря.

— В момента би трябвало да е в залата за аутопсии. Минете през тази врата. — Тя кимна към нея. — Ще видите съблекалните вляво от главната зала. Там има всичко, от което се нуждаете. После завийте наляво през следващата врата и точно зад нея. Ясно ли е? — усмихна се тя.

— Благодаря ви.

В съблекалнята навлякох терлици, ръкавици и маска. Облякох и широка престилка, за да не вмирисвам дрехите си. Минах през покрита с плочки зала, където блестяха шест маси от неръждаема стомана и стена с бели хладилници. Лекарите носеха сини униформи и, изглежда, имаха доста работа тази сутрин. Почти не ме погледнаха, когато минах покрай тях. В края на коридора открих заместника си, обут във високи гумени ботуши, работещ върху ужасно разложено тяло, което вероятно бе престояло дълго време във вода. Вонята беше отвратителна. Затворих вратата зад себе си.

— Доктор Мант — казах.

Той се обърна и за момент като че ли не знаеше коя съм или къде се намираме. После ме изгледа шокирано.

— Доктор Скарпета? Мили Боже, проклет да съм.

Той слезе тежко от стъпалото, защото беше човек с доста солидни размери.

— Толкова съм изненадан. Направо нямам думи! — Мант заекваше, а очите му се изпълниха с ужас.

— Аз също съм изненадана — казах сериозно.

— Предполагам, че е така. Елате. Не е нужно да говорим тук, в компанията на този доста зловещ удавник. Вчера следобед го намерили в Темза. Прилича на намушкване с нож, но още не сме установили самоличността му. Да отидем в кафенето — нервно избъбри той.

Филип Мант беше очарователен възрастен господин, с гъста бяла коса и дебели вежди над умни светли очи. Невъзможно бе да не го харесаш. Той ме поведе към банята, където дезинфекцирахме краката си, свалихме ръкавиците и маските и ги пъхнахме в кофа за боклук. После отидохме в кафенето, което гледаше към паркинга отзад. Както и всичко друго в Лондон, застоялият дим в стаята сигурно също имаше дълга история.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително? — запита Мант и извади пакет «Плейърс». — Знам, че вече не пушите, и затова не ви предлагам цигара.

— Не искам нищо освен няколко отговора — отвърнах.

Ръцете му трепереха леко, докато палеше цигарата си.

— Доктор Мант, какво, за бога, правите тук? — започнах. — Трябваше да сте в Лондон, защото в семейството ви имало смъртен случай.

— Така беше. Съвпадение.

— Съвпадение? — запитах. — И какво означава това?

— Доктор Скарпета, бездруго възнамерявах да напусна. После майка ми почина и това ме накара бързо да взема решение и да тръгна.

— Значи не сте имали намерение да се върнете? — запитах засегнато.

— Ужасно съжалявам, но не. Нямах — отговори той и деликатно изтърси пепелта от цигарата си.

— Можехте поне да ми съобщите за това, за да мога да започна да търся човек за мястото ви. Няколко пъти се опитвах да се свържа с вас.

— Не ви казах и не ви се обадих, защото не исках те да знаят.

— Те? — запитах и думата сякаш увисна във въздуха. — Кого точно имате предвид, доктор Мант?