Проклетата кауза

Качих се по стълбите и влязох в кафенето, където по стените висяха знамената на всички щати. Видях Уесли в ъгъла под знамето на Роуд Айлънд.

— Видях Лорън Маккомб — казах и оставих таблата си. Уесли хвърли поглед към часовника си.

— Днес ще я разпитват.

— Мислиш ли, че ще каже нещо, което би могло да ни помогне?

Той побутна солта и пипера към мен.

— Не. Прекалено късно е — простичко каза той.

Закусих бъркани яйца с препечен хляб и черно кафе и наблюдавах как младите агенти и ченгета си приготвят омлети и вафли. Някои си правеха сандвичи с бекон и наденички. Помислих си колко досадно нещо е старостта.

— Трябва да тръгваме — казах и взех таблата, защото понякога не си заслужаваше човек да си губи времето с ядене.

— Все още закусвам, шефе — отговори Уесли.

— Ядеше само бисквита, а и нея вече я няма.

— Може да си взема още.

— Няма да го направиш.

— Мисля.

— Добре. Кажи тогава — погледнах го, заинтересувана от това, което искаше да каже.

— Колко важна е тази «Книга на Хенд»?

— Много. Един от проблемите започнал с това, че Дани взел книгата и я дал на Едингс.

— Защо мислиш, че е толкова важна?

— Ти си човекът, който се занимава с профили. Би трябвало да знаеш. Книгата обяснява поведението им. Прави ги предсказуеми.

— Ужасяваща мисъл.

В девет часа минахме покрай стрелбищата на път към гаража, където ЕСЗ провеждаха точно този тип тренировки, от които щяха да се нуждаят сега. Тази сутрин те не се виждаха никъде, защото всички чакаха в Олд Пойнт, с изключение на нашия пилот — Уайт. Както винаги, той бе облечен в черен авиаторски костюм. Стоеше и ни чакаше мълчаливо до белия «Бел 222», двумоторния хеликоптер, който също бе собственост на ОЕ.

— Здравей, Уайт — кимна му Уесли.

— Добро утро — поздрави ни той.

Качихме се в хеликоптера. Вътре имаше четири седалки, като в кабината на малък самолет. Сенатор Лорд изглеждаше напълно погълнат от четивото си, а главната прокурорка срещу него също се бе заела с документите си. Уайт ги бе взел рано от Вашингтон и изглеждаха, сякаш не са спали много през последните няколко дни.

— Как си, Кей? — запита сенаторът, без да вдигне глава.

Беше облечен в тъмен костюм и бяла риза с твърда яка. Вратовръзката му беше тъмночервена, а на маншетите на ризата му бяха закачени ръкавели с емблемата на сената. Марша Градецки носеше семпъл светлосин костюм и перли. Беше забележителна жена със силно, привлекателно лице. Макар да бе започнала кариерата си във Вирджиния, досега не се бяхме срещали.

Уесли се увери, че всички вече се познаваме, и се издигнахме в синьото небе. Летяхме над яркожълти училищни автобуси, празни по това време на деня, после сградите отстъпиха пред блатата и безкрайните гори. Слънцето проблясваше между дърветата, а когато полетяхме над Джеймс, отражението ни полетя след нас по водата.

— След минута ще прелетим над «Говернърс Лендинг» — каза Уесли. — Това е най-големият имот на ОЕ. Брет Уест живее тук. Той е вицепрезидент, отговаря за работните операции и живее в къща за деветстотин хиляди долара. — Уесли замълча за момент, когато всички погледнахме надолу. — Сега ще я видите. Ето я. Голямата тухлена къща с басейна и баскетболното игрище отзад.

В района се виждаха много големи тухлени къщи с басейни и наскоро посадени дървета. Имаше игрище за голф и яхтклуб. Научихме, че Уест държи яхтата си там, но в момента я няма.

— И къде е този господин Уест? — запита прокурорката, докато пилотът ни завиваше на север.

— В момента не знаем — отговори Уесли, без да свали поглед от прозореца.

— Значи мислите, че е замесен в това — каза сенаторът.

— Без съмнение. Всъщност, когато ОЕ решили да открият районен офис в Съфолк, построили го върху земя, закупена от един фермер на име Джошуа Хейс.

— В неговото досие също е било проникнато — намесих се.

— Хакерът е свършил тази работа, нали? — запита Градецки.

— Точно така.

— А сега я държите под охрана.

— Да. Очевидно тя е ходила с Тед Едингс и точно заради това той се е набъркал в цялата история и са го убили — каза Уесли с безизразно лице. — Убеден съм, че Брет Уест е бил съучастник на Джоуъл Хенд от самото начало. Сега можете да видите районния офис — посочи той. — Странно или не — добави той иронично, — намира се точно до лагера на Хенд.

Районният офис представляваше огромен паркинг с камиони и бензинови колонки и сглобяеми сгради с червени надписи ОЕ по покривите. Когато прелетяхме над него и малката горичка, теренът под нас внезапно се превърна в петдесетакровата местност до река Нансимънд, където живееше Джоуъл Хенд, предпазван от висока метална ограда, която според слуховете бе електрифицирана.

Лагерът му представляваше купчина малки къщи и бараки, а личният му палат бе заобиколен от високи бели колони. Но не сградите ни притесняваха, а широките дървени постройки, които приличаха на складове, построени покрай железопътните линии, водещи към масивен частен товарен док с огромни кранове над водата.

— Това не са обикновени хамбари — отбеляза прокурорката. — Какво изпращат от тази ферма?

— Или в нея — обади се сенаторът.