Проклетата кауза

— Да. Крадеш тонове уран от Оук Ридж. Изпращаш го в Ирак, Алжир, където ще да е, за да го превърнат в сто двайсет и петтонни контейнери. После ги връщаш обратно тук, за да ги пазиш за големия ден. Обяснила му подробно и как уранът се превръща в плутоний вътре в реактора. — Луси замълча и ме погледна. — Твърди, че въобще не й дошло наум, че работата може да е истинска.

— Не я ли е помислила за истинска, когато започнала да прониква с компютъра на ОЕ?

— Това не можа да го обясни, нито да даде мотив за него.

— Мисля, че мотивът е ясен — казах. — Едингс се е интересувал от телефонни обаждания до арабските страни. Получил е списъка чрез входа в Питсбърг.

— Според теб възможно ли е тя да не е осъзнала, че «Новите ционисти» няма да оценят положително помощта, оказана на приятеля й, който случайно е репортер?

— Мисля, че не я е интересувало — отговорих ядосано. — Подозирам, че доста се е забавлявала с това да играе и от двете страни. Ако не друго, чувствала се е твърде важна личност, което не е било възможно преди това в тихия академичен свят. Съмнявам се, че е осъзнала реалното положение, преди Едингс да започне да се рови из дока, кабинета на капитан Грийн или кой знае къде. А после «Новите ционисти» са научили, че техният източник — госпожица Маккомб — заплашва цялата им мисия.

— Ако Едингс беше разбрал — каза Луси, — те никога нямаше да успеят.

— Точно така — потвърдих. — Ако някой от нас се беше усетил навреме, това нямаше да стане.

Загледах се в една жена в бяла престилка, която управляваше ръката на Тото при вдигането на кутия.

— Кажи ми — обърнах се отново към Луси, — как се държа Лорън Маккомб, когато Джанет я разпитва?

— Спокойно. Абсолютно никаква емоция.

— Хората на Хенд са много силни.

— Сигурно е така, щом можеш да помагаш на гаджето си и да знаеш, че в следващата минута ще го убият.

Луси също наблюдаваше робота си и не изглеждаше особено доволна от гледката.

— Е, където и Бюрото да държи госпожица Маккомб, надявам се, не е на място, където «Новите ционисти» могат да я открият.

— Под засилена охрана е — съобщи ми Луси, после погледна към Тото, който внезапно спря и изпусна тежката кутия на пода. — На колко е нагласена раменната му става? — извика тя.

— Осем.

— Да го свалим до пет. По дяволите. — Тя отново потърка очите си. — Това е всичко, от което се нуждаем.

— Добре. Оставям те и се връщам обратно в «Джеферсън» — казах и се надигнах.

Луси ме изгледа странно.

— На обезопасения етаж ли си? — запита тя.

— Да.

— Предполагам, че това е без значение, но Лорън Маккомб също е там.

Всъщност оказа се, че тя е в апартамента до моя, но за разлика от мен бе под стража. Седнах в леглото и се опитах да почета. Чувах телевизора в нейната стая, смяната на каналите. Разпознах стар епизод от «Стар Трек».

В продължение на часове седяхме на няколко метра една от друга, макар тя да не го знаеше. Представих си я как спокойно разбърква цианид и солна киселина в бутилка и насочва газа към смукателния клапан на компресора. Дългият черен маркуч се изви във водата, а после го раздвижваше само мудното течение на реката.

— Виж това в съня си — казах й, макар да не можеше да ме чуе. — Виждай го до края на живота си. Всяка проклета нощ.

После ядосано загасих лампата си.

Глава шестнадесета

Рано на следващата сутрин мъглата зад прозорците ми беше плътна, а в Куантико бе по-тихо от обикновено. От стрелбищата не се чуваха изстрели. Морските пехотинци, изглежда, още спяха. Докато минавах през двойната стъклена врата, водеща към фоайето с асансьорите, чух как изщраква ключалката и се отваря вратата на съседния на моя апартамент.

Натиснах бутона на асансьора и се загледах в двете агентки, облечени в строги костюми, застанали от двете страни на светла чернокожа жена, която ме гледаше вторачено, сякаш се чудеше откъде ме познава. Лорън Маккомб имаше предизвикателни тъмни очи и гледаше горделиво и нагло, сякаш само гордостта бе това, което я крепеше.

— Добро утро — казах.

— Доктор Скарпета — сериозно ме поздрави едната агентка и всички се качихме в асансьора.

Пътувахме мълчаливо до първия етаж. Усетих неприятна миризма на застояло от жената, която бе научила Джоуъл Хенд как да си направи бомба. Тя бе обута в тесни избелели джинси и маратонки. Дългата широка бяла риза не можеше да скрие впечатляващата й фигура, която сигурно бе допринесла за фаталната грешка в преценката на Едингс. Стоях зад Лорън Маккомб и агентките и оглеждах лицето й. Тя често облизваше устни, загледана във вратата, която не се отвори достатъчно бързо за мен.

Тишината беше плътна като мъглата навън. После се озовахме на първия етаж. Излязох последна от асансьора и загледах как агентките поведоха Маккомб, без да я докоснат и с пръст. Нямаше нужда да го правят, тъй като тя не се съпротивляваше. Тръгнаха надолу по коридора, после завиха в един от многобройните пасажи. Изненадах се, когато Лорън Маккомб спря и погледна към мен. Тя срещна недружелюбния ми поглед и продължи напред, с една стъпка по-близо до това, което се надявах да стане дълъг престой в затвора.