Проклетата кауза

— Значи Тото ще има крила — ухили се някой. — Хубаво. Ще имаме нужда от ангел-пазител.

— Луси, имаш ли някаква представа колко опасни са тези хора? — не можах да се въздържа и запитах.

Тя ме погледна и въздъхна.

— А ти как мислиш, лельо Кей? Смяташ, че още съм хлапе, което се забавлява с играчките си?

— Мисля, че просто не мога да не се тревожа.

— В момента всички трябва да сме разтревожени — мрачно отвърна тя. — Виж, трябва да се връщам на работа — добави тя, погледна часовника си и отново въздъхна. — Искаш ли набързо да ти обясня плана си, така че поне да знаеш какво става.

— Разбира се.

— Започва ето така — каза тя.

Седнах на пода до нея и се облегнах на стената.

— Обикновено робот като Тото се контролира по радиото, което никога не би проработило в затворено място с толкова много бетон и стомана. Затова измислих по-добър начин. Просто казано, Тото ще носи макара с оптичен кабел, който ще оставя зад себе си, като следа от охлюв, докато се движи наоколо.

— А къде ще се движи? — запитах. — В електроцентралата ли?

— Точно това се опитваме да определим в момента — отговори Луси. — Зависи как ще се развият нещата. Можем да сме прикрити, като при събирането на информация. Или можем да осъществим пряк контакт, например ако терористите поискат телефонна връзка, на което се надяваме. Тото трябва да е готов да потегли нанякъде във всеки един момент.

— С изключение на стълбите.

— Той може да слиза по стълби.

— И оптичният кабел ще бъде твоите очи, така ли?

— Той ще бъде закачен за информационната ми ръкавица — отговори Луси и вдигна ръцете си. — Ще се движа така, сякаш съм на мястото на Тото. Виртуалната реалност ще ми позволи да присъствам на мястото, макар и отдалеч, така че да мога да реагирам веднага на това, което доловят сензорите му. Те между другото са в същия прекрасен сив цвят, в който боядисахме и самия него — посочи тя към приятелчето си в другия край на стаята. — Страхотната му боя му помага да не се блъска в разни неща — добави тя доволно, като че ли наистина обичаше робота си.

— Джанет върна ли се с теб? — запитах.

— Тя довършва работата в Шарлътсвил.

— Довършва?

— Знаем кой е проникнал в компютъра на ОЕ — поясни Луси. — Една асистентка по ядрена физика. Изненада, нали?

— Как се казва?

— Лорън някоя си — отговори Луси и разтърка очите си. — Господи, въобще не трябваше да сядам. Знаеш ли, киберпространството наистина те замайва, ако прекараш дълго време в него. Напоследък почти ми се драйфа от него. Аха — щракна с пръсти тя. — Сетих се. Маккомб. Лорън Маккомб.

— Колко годишна е? — запитах, защото си спомних думите на Клета, че приятелката на Тед Едингс се наричала Лорън.

— В края на двайсетте.

— Откъде е?

— Англия. Но всъщност е южноафриканка. Черна е.

— Това обяснява лошия й характер според госпожа Едингс.

— К’во? — учудено ме погледна Луси.

— Каква е връзката й с «Новите ционисти»?

— Очевидно осъществява връзка с тях чрез компютърната мрежа. Тя е настроена крайно войнствено и антиправителствено. Моето мнение е, че са й промили мозъка с течение на времето.

— Луси — казах, — мисля, че тя е била приятелката на Тед Едингс и негов източник на информация, а накрая е помогнала на «Новите ционисти» да го убият. Вероятно чрез капитан Грийн.

— Защо пък би му помагала, а после да участва в убийството му?

— Може да е мислела, че няма избор. Ако му е помогнала с информация, която да навреди на каузата на Хенд, може да са я убедили да им сътрудничи или да са я заплашили.

Спомних си бутилката шампанско в хладилника на Едингс. Зачудих се дали не е възнамерявал да прекара новогодишната нощ с приятелката си.

— Защо са искали от нея да им помага? — запита Луси.

— Вероятно е знаела кода на алармата му, дори комбинацията на сейфа му — казах и се сетих нещо още по-ужасно. — Възможно е да е била с него в лодката, когато е умрял. Всъщност не знаем дали самата тя не го е отровила. Все пак тя е учен.

— Мамка му.

— Предполагам, че сте я разпитвали — казах.

— Джанет го направи. Маккомб твърди, че била в «Интернет» преди около осемнадесет месеца и случайно се натъкнала на интересно съобщение. Казва, че някакъв продуцент работел върху филм, в който терористи искали да превземат ядрена електроцентрала, така че да могат да пресъздадат севернокорейската ситуация и да получат оръжеен плутоний. Така нареченият продуцент се нуждаел от техническа помощ и бил готов да заплати за нея.

— Даде ли ви някакво име за него?

— Твърди, че винаги се наричал «Псевдоним», сякаш за да намекне, че е доста известен. Тя захапала въдицата и установили приятелски отношения. Започнала да му изпраща информация от документите на завършилите студенти, до които имала достъп покрай работата си. Дала на този задник всяка рецепта, за която можеш да се сетиш, за превземането на Олд Пойнт и за изпращането на горивните устройства на арабите.

— А за производството на контейнери?