Проклетата кауза

Обадих се на рецепцията и ги помолих да звъннат в стаята на Луси. Не последва отговор. Знаех какво означава това. Луси се намираше в АИП, но нямаше начин да я потърся там, защото нямах представа къде точно в огромната като футболно игрище сграда се намира племенницата ми. Облякох си палтото и излязох от «Джеферсън», защото не можех да заспя, докато не видя Луси.

АИП имаше своя собствена охрана, недалеч от будката при входа на академията. Повечето от полицаите на ФБР вече ме познаваха доста добре. Дежурният изглеждаше доста изненадан, когато ме видя, и излезе да провери какво искам.

— Мисля, че племенницата ми работи до късно — обясних.

— Да, госпожо. Видях я да влиза тук по-рано.

— Има ли начин да се свържете с нея?

— Хм — намръщи се той. — Имате ли представа в кой район е?

— Вероятно в компютърната зала.

Той опита, но не успя и погледна към мен.

— Важно е, нали?

— Да — отговорих благодарно. Пазачът вдигна радиото към устата си.

— Номер четиридесет и две до базата — каза той.

— Говори, четиридесет и две.

— Можеш ли да ме смениш за малко на входа?

— Разбрано.

Изчакахме идването на другия пазач, който се настани в будката, докато партньорът му ме поведе към сградата. Поехме по дългите празни коридори, опитвайки заключените врати, водещи към лабораториите, където можеше да е Луси. След около петнадесет минути извадихме късмет. Дежурният отвори вратата към огромна стая, която приличаше на научната работилница на Дядо Коледа.

В центъра на всичко това се виждаше Луси, която носеше информационна ръкавица и маска с екран, свързана с дълги, дебели черни кабели, виещи се по пода.

— Ще се оправите ли? — попита ме дежурният.

— Да — отговорих. — Много ви благодаря. Колегите на Луси, облечени в бели престилки и гащеризони, действаха усърдно с компютри, интерфейси и големи видеоекрани. Всички ме видяха, че влизам, с изключение на Луси. Тя бе сляпа за околния свят. Всъщност тя не беше в тази стая, а ръководеше чрез виртуална реалност разходка по тесен пасаж, за който подозирах, че се намира в ядрената електроцентрала в Олд Пойнт.

— Сега ще увелича — каза тя и натисна едното копче на ръкавицата.

Районът на видеоекрана внезапно се увеличи, когато фигурата, която представляваше Луси, застана пред стръмните стъпала.

— Мамка му, изчезва — изруга тя нетърпеливо. — Няма начин това да свърши работа.

— Обещавам ти, че може — възрази млад мъж, който наблюдаваше голяма черна кутия. — Но е трудно.

Луси спря за момент и натисна друго копче.

— Не знам, Джим, това наистина ли е неясна информация, или проблемът е у мен?

— Мисля, че проблемът е у теб.

— Може да получавам алергия към кибернетиката — реши племенницата ми и се раздвижи из нещо, което приличаше на конвейерни ленти и огромни турбини, които се виждаха на видеоекрана.

— Ще погледна алгоритъма.

— Знаеш ли — каза тя и заслиза по виртуалните стълби, — вероятно просто трябва да вкараме код «С» и да направим закъснение от три-четири до триста и четири микросекунди вместо това, което е в нашия софтуер.

— Да. Сериите за трансфер са изключени — обади се някой. — Трябва да нагласим временните вериги.

— Това, което нямаме, е достатъчно време за подобрения — чу се друго мнение. — Луси, леля ти е тук — допълни човекът.

Тя поспря за момент, после продължи, сякаш не бе чула какво й казват.

— Слушай, трябва да направим код «С» до сутринта. Трябва да сме абсолютно точни, защото иначе Тото ще се заклещи някъде или ще падне надолу по стълбите. А тогава сме зловещо прецакани.

Стигнах до извода, че Тото е странната, подобна на мехур глава, с едно видеооко, монтирана върху стоманено тяло, не по-високо от два метра. Краката му представляваха дълги клинове, ръцете имаха дръжки и като цяло приличаше на малък танк. Тото беше паркиран близо до господарката си, която тъкмо сваляше маската си.

— Трябва да сменим контролните копчета на ръкавицата — каза Луси и внимателно я свали. — Свикнала съм с движение напред с един пръст и назад с два пръста. А не по обратния начин. Не можем да си позволим объркване като това, когато се озовем на бойното поле.

— Това е лесно — успокои я Джим и взе ръкавицата от нея.

Луси изглеждаше толкова напрегната, сякаш е пред полудяване, когато ме посрещна до вратата.

— Как влезе? — запита тя не особено дружелюбно.

— С един от пазачите.

— Хубаво е, че те познават.

— Бентън ми каза, че са те извикали. ЕСЗ имали нужда от теб — казах. — Радвам се, че си тук.

— Няма да е за дълго — отвърна тя, загледана в колегите си, които продължаваха да работят.

Значението на думите й ми убягна за момент просто защото не исках да ги разбера.

— Повечето от момчетата вече са там — продължи тя.

— В Олд Пойнт — казах.

— Имаме водолази в морето, снайперистите и хеликоптерите чакат. Но нищо не може да ни помогне, ако не вкараме поне един човек вътре.

— Очевидно това няма да си ти — казах, знаейки, че ако чуя обратното, ще съм готова да избия всички във ФБР накуп.

— В известен смисъл съм аз — отговори племенницата ми. — Аз ще работя с Тото. Хей, Джим — извика тя. — Докато се занимаваш с това, добави и команда за летене.