Бош бе свикнал да е сам вкъщи, когато преглежда стари дела и документи и се опитва да измисли ходове, за които никой не се е сетил. Това бе предимно тиха работа. Сега трябваше да свикне да работи отново в обща стая и да си възвърне умението да се изключва от разговорите около него, за да може да се съсредоточи върху настоящата задача.
Докато Балард бе заета с телефоните и политическите изисквания на работата си от другата страна на безполезната преграда, той отвори първата от трите папки с документите за неуспешното засега разследване по случая Сара Пърлман.
Започна с папката, надписана „Том 1“, и веднага обърна на съдържанието. Там пишеше, че всички снимки от местопрестъплението са в третия том. Той се прехвърли на тази папка. Искаше да започне със снимките, без да знае нищо за случая, така че да види същото, каквото са видели следователите на сутринта на 11 юни 1994, когато обезобразеният труп на Сара бил намерен в леглото на семейната й къща на Маравиля Драйв в Холивудските хълмове.
Третата папка съдържаше няколко прозрачни найлонови джоба, закачени в скобите й, и във всеки от тях имаше по две цветни снимки с размери 13х18 см, една отпред и една отзад. Бяха стандартните контрастно осветени цветни фотографии, на които кръвта изглеждаше лилаво-черна, бялата кожа бе станала алабастрова и жертвата бе лишена от всякаква човечност. Сара Пърлман беше била само на шестнайсет, когато животът й бил жестоко прекъснат от изнасилвач, който я бе душил и ръгал с нож. На първите снимки тялото на Сара бе проснато на леглото, а бархетната й нощница бе вдигната над оголения торс, за да покрие лицето й. Отначало Бош взе положението на нощницата за опит от страна на убиеца да попречи на жертвата да види физиономията му. Но докато прелистваше джобовете със снимките, стана ясно, че нощницата е била вдигната след като момичето е било изнасилено и убито. Сега вече Бош го определи като акт на разкаяние. Убиецът бе покрил лицето на жертвата си, за да не му се налага да я гледа повече.
По гърдите и шията на момичето имаше множество прободни рани и кръвта бе напоила чаршафите и юргана и се бе съсирила около тялото. Също така от синините по шията й бе ясно, че жертвата е била душена в някакъв момент от престъплението. Ако се брояха годините на войната и на работата му като полицай, Бош бе гледал неестествена смърт повече от половин век. Би било невярно да се каже, че е свикнал с извращенията и жестокостта, които хората проявяват един към друг, но отдавна бе престанал да мисли за тези изблици на насилие като за отклонения. Беше загубил голяма част от вярата си в човешката доброта. За него насилието не бе отклонение от нормата. То беше нормата.
Знаеше, че това е песимистичен поглед върху света, но петдесет години работа в кървави професии не бяха оставили у него много надежда. Той знаеше, че мрачната машина на убийствата никога няма да спре поради липса на гориво. Не и докато той е жив. А може би и никога.
Продължи да прелиства снимките и да ги запечатва в паметта си. Знаеше, че за него това е начинът. Това бе начинът да се разяри, да се свърже неразривно с една жертва, която е виждал само на снимки. Това щеше да разпали огъня, от който се нуждаеше.
След снимките на местопрестъплението идваха снимките на криминолозите, отделни кадри с улики и възможни улики. Те включваха снимки на кръв, опръскала стената над таблата на леглото и тавана над жертвата, снимки на разкъсаното й бельо, захвърлено на пода, зъбна скоба, намерена в гънките на юргана.
Имаше няколко снимки на пръстови отпечатъци, открити и взети от лаборантите. Бош знаеше, че те вероятно ще са на жертвата, тъй като тя бе живяла в спалнята. Надписите, сложени върху тях от първоначалните следователи, го потвърждаваха. Но една снимка, която, изглежда, показваше долната половина на отпечатък от длан, бе отбелязана с „Неизв“. Неизвестен. Бяха намерили отпечатъка на перваза на един прозорец и разположението му подсказваше, че е оставен от човек, който се е вмъкнал през него.
През 1994 г. един частичен отпечатък от длан би бил безполезен, освен ако не могат да го сравнят директно с този на някой заподозрян. Бош бе работил по убийства тогава и знаеше, че по онова време нямаше бази данни с отпечатъци от длани. Дори сега, близо три десетилетия по-късно, твърде малко такива отпечатъци бяха регистрирани или вкарани в бази данни за сравнение.
Погледна над преградата към Балард. Тя тъкмо бе затворила телефона след разговор с местен бизнесмен, известен със строежа на стотици жилищни блокове в центъра. Молеше го да се присъедини към каузата и да подкрепи финансово отдел „Неприключени следствия“.
— Как мина? — попита я Бош.
— Скоро ще разбера — отвърна Балард. — Да видим дали ще напише чек. Полицейската фондация ми даде списък на предишни дарители. Опитвам се да звъня на двама-трима дневно.
— Знаеше ли, че ще правиш това, като се захвана с тази работа?